Но нещо липсваше, реши Бойл. Какво? Да, точно така, заключи той. Зад очите на повечето затворници имаше явна обърканост. При Джеймс Фелън това липсваше.
Полицаят внимателно остави папката на масата, взря се за миг в нея, след което бързо разлисти страниците.
— Точно така, ти си — промърмори Фелън.
— Заслугата не е само моя, Джеймс — отбеляза полицаят. — Доста от нашите момчета участваха в издирването ти.
— Разправят обаче, че не биха го направили, ако не си ги пришпорвал през цялото време — каза Фелън. — Чух, че твоите момчета и момичета изобщо не са спали.
Бойл, капитан и началник на отдел „Убийства“, беше ръководил оперативната група от петима мъже и жени, работеща денонощно по убийството в Гранвил Парк. Естествено, участваха и дузина други, които се включваха в разследването при необходимост (макар да се оказа, че повечето от тях бяха вписвали по десет-дванайсет присъствени часа на ден). Въпреки това Бойл не се беше явил да свидетелства в съда, до този момент не беше разговарял с Фелън и никога не го беше виждал отблизо.
Очакваше, че мъжът ще изглежда съвсем обикновен, но с изненада забеляза още нещо в сините му очи. Нещо неописуемо. На видеозаписите от разпитите това не се забелязваше. Какво беше то?
Но докато оглеждаше спортните дрехи на Бойл — джинси, маратонки Найк и лилава риза Изод, очите на Фелън придобиха непроницаем вид. Фелън беше облечен в оранжев гащеризон.
Както и да е, убих я и толкоз.
— Това там е едностранно огледало, нали? — попита Фелън и кимна към стената.
— Да.
— А отзад… Кой е отзад?
Той, както забеляза Бойл, нито веднъж не погледна към отражението си в мътното огледало.
— Понякога водим свидетели за идентифициране на заподозрените. Сега обаче там няма никой. Няма нужда, нали? — повдигна вежди Бойл.
Фелън се отпусна на синия стол от стъклопласт. Бойл отвори бележника си и извади химикал Бик. Капитанът беше с двайсетина килограма по-тежък от затворника, но по навик остави химикала далеч от обсега на Фелън.
Както и да е, убих я…
— Почти месец настоявах да се видя с теб — дружелюбно каза Бойл. — До този момент отказваше срещата.
Присъдата щеше да бъде обявена в понеделник и след като съдията произнесеше една от двете присъди, които обмисляше в момента — доживотен затвор или смърт с инжекция — Джеймс Кит Фелън окончателно щеше да се прости с гостоприемството на окръжния затвор и да го замени с този на щатския.
— Среща — произнесе Фелън. Изглеждаше развеселен. — Няма ли „разпит“ да бъде по-подходящо? Нали това имаш предвид, а?
— Ти си направил признания, Джеймс. Защо ми е да те разпитвам?
— Не знам. Защо тогава си се обаждал… колко пъти беше, десетина май, на адвоката ми през последните няколко месеца, за да искаш „среща“ с мен?
— Искам да доизясня няколко дреболии по случая. Нищо важно — призна Бойл.
Всъщност, Бойл криеше вълнението си. Беше се отчаял, че някога ще има възможност да говори очи в очи с Фелън, защото колкото по-дълго молбите му за среща оставаха без отговор, толкова повече капитанът си мислеше, че никога няма да научи онова, което отчаяно искаше да узнае.
Беше събота и само преди час бе опаковал сандвичи с пуешко за пикник със семейството си, когато му се обади адвокатът на Фелън. Изпрати Джудит и децата да вървят, докато той отпраши към окръжния затвор със сто и петдесет километра в час.
Нищо важно…
— Не исках да се срещам с теб преди — бавно произнесе Фелън, — защото си мислех, че… знаеш как е… ще поискаш да позлорадстваш.
Бойл поклати глава добродушно и призна пред себе си, че определено имаше за какво да злорадства. Много добре си спомняше как непосредствено след убийството не последва арест. Това доведе разследването на случая до задънена улица и нещата се пренесоха на лична основа. Началникът на отдел „Убийства“ Бойл срещу неуловимия неизвестен убиец.
Противоборството между двамата противници се беше развихрило в таблоидите и в полицейското управление и — което е по-важно — в съзнанието на Бойл. На стената зад бюрото на Бойл все още беше залепена с тиксо първата страница на „Поуст“, която показваше снимка на тъмнокосия мургав Бойл, вперил гневен поглед в обектива. Тя беше от дясната страна на страницата, а рисунката на убиеца на Ан Деверо, изготвен от полицейския художник, бе отляво. Между двете снимки се мъдреше изписана с дебели черни букви думата „срещу“, а снимката на детектива определено беше най-страховитата, появявала се някога в пресата.
Много добре си спомняше и пресконференцията, проведена шест месеца след деня на убийството, на която обеща на жителите на Гранвил, че макар разследването да е стигнало до задънена улица, все още има надежда и че убиецът ще бъде заловен.