Ана Деверо. На тридесет и шест. Харесвана от всички в града.
Съпруга и майка.
Жена, започнала да губи битката за отказване на цигарите.
Хванах онзи красив син шал в ръцете си и я убих. Няма какво друго да кажа.
Бойл си припомни фактите — стар белег на врата ѝ от порязване карал Ан почти непрекъснато да носи шалове, за да го прикрива. В деня, в който била убита, а това се случи миналия септември, коприненият шал бил на Кристиан Диор, а цветът му бе описан в полицейския протокол като аквамарин.
— Изглеждала е добре, нали? — попита Бойл.
— Не си спомням.
Последните снимки на Ана Деверо, разглеждани и от двамата мъже, бяха показаните на процеса. Очите ѝ бяха отворени, изцъклени от смъртта, а ръката ѝ беше протегната напред, сякаш молеше за милост. Дори на снимките се виждаше колко красива е била.
— Не съм си играл с нея, ако за това намекваш. Дори не ми е минавала подобна мисъл.
Психологическият профил категорично беше отхвърлил възможността за убийство от похот. Фелън беше показал нормални хетеросексуални реакции както при теста по Роршах, така и при теста за свободни асоциации.
— Мисля на глас, Джеймс. Вървял си през гората?
— Онзи ден, когато я убих ли? Отегчих се от панаира и тръгнах да вървя. Накрая се оказах в гората.
— И тя беше там, седеше и пушеше. Така ли?
— Аха — търпеливо отвърна Фелън.
— Какво ти каза тя?
— Аз казах „здрасти“. А пък тя каза нещо, но не можах да я чуя.
— И какво друго се случи?
— Нищо. Това беше всичко.
— Може би си се ядосал, защото не ти е харесало, че ти мърмори.
— Не ме беше грижа. Трябва ли да ме е грижа за това?
— Няколко пъти те чувам да казваш, че най-много мразиш да се чувстваш отегчен.
Фелън погледна към тухлената стена. Сякаш броеше.
— Аха. Мразя да се чувствам отегчен.
— Колко точно — попита Бойл и се засмя — мразиш? По скала от едно до…
— Хората не убиват от омраза, детектив. Да, те си мислят да убият онзи, когото мразят, и говорят за това. Но всъщност убиват само два вида хора — тези, от които се страхуват и тези, на които са бесни. А вие какво точно мразите, детектив? Помислете за минута. Готов съм да се хвана на бас, че мразите много неща. Но не бихте убили никого заради това. Нали?
— Носела е бижута.
— Това въпрос ли е?
— Ограби ли я? Или я уби, защото не е искала да ти даде годежния пръстен и венчалната си халка?
— Щом се е канела да се развежда, защо да не ми даде пръстените си?
Разбира се, отговорът на Фелън беше реторичен и с него искаше да посочи слабите места в логиката на Бойл.
Детективите от отдел „Убийства“ веднага отхвърлиха грабежа като мотив. В чантата на Ана Деверо, на два метра и половина от трупа ѝ, имаше единадесет кредитни карти и сто и осемдесет долара в брой.
Бойл взе папката, зачете се, после отново я остави на масата.
Защо?
По всичко личеше, че основната дума, характеризираща живота на Джеймс Кит Фелън, беше въпрос. Защо беше убил Ана Деверо? Защо беше извършил останалите престъпления, за които е бил арестуван? Много от тях бяха безпредметни. Никога убийство, но затова пък десетки побои… Пиянство и нарушаване на обществения ред. Отвличане, което в крайна сметка е било сведено до тежък побой.
Кой всъщност беше Джеймс Кит Фелън?
Никога не беше говорил за миналото си. Дори в предаването „Злободневен случай“ бяха успели да издирят само двама бивши съкилийници на Фелън за интервю пред камерата, Фелън нямаше роднини, приятели, нямаше бивши съпруги, нямаше гимназиални учители, нито пък шефове…
— Джеймс — каза Бойл, — от думите ти излиза, че нямаш ни най-малка представа защо си я убил.
Фелън притисна китките си една в друга и залюля веригата така, че тя отново издрънча в масата.
— Може би причината е нещо в ума ми — каза той след кратък размисъл.
Бяха го подложили на стандартния набор от тестове, но не откриха нищо особено, поради което психолозите от отдела заключиха, че „затворникът проявява силна тенденция да осъществява на дело така наречените класически противообществени склонности“ — диагноза, на която Бойл беше отговорил с думите: „Благодаря, докторе, в полицейското му досие пише същото, но на разбираем език.“
— Знаеш ли — бавно продължи Фелън. — Понякога чувствам как нещо в мен излиза извън контрол.
Бледите му клепачи се спуснаха върху сините очи и Бойл за миг си представи, че сърповидните парчета плът бяха прозрачни и че очите продължаваха да оглеждат малката стая и него самия.