Мариса се успокои и сложи ръка на крака му.
— Съжалявам. Не исках да те подлагам на кръстосан разпит… Но напрежението през седмицата беше толкова голямо… да не говорим за усилията, които положих, за да убедя баща ми да ми даде няколко свободни дни… беше истински кошмар.
— Е, сега можеш да се отпуснеш. — Ръката му притисна нейната.
Тя отвори прозореца и вдъхна уханния въздух.
— Тук е прекрасно — каза тя.
— Така е. Истинска тишина и спокойствие. Никакви съседи на километри наоколо.
Караха още пет минути, след което паркираха. Антонио взе сивата торбичка, с която се беше сдобил в оная съборетина във Флоренция, след което извади куфарите и плик с хранителни продукти от багажника. Вървяха петдесетина метра по пътека, прокарана през обрасла в тръни маслинена горичка, когато той кимна към мостче над пенлив поток:
— Ето я.
На слабата светлина на здрача тя трудно различи къщата на отсрещния бряг. Беше доста впечатляваща — повече готическа, отколкото романтична — старинна, двуетажна каменна мелница с малки прозорчета, закрити с метални решетки.
Прекосиха моста и той остави куфарите пред външната врата.
Потърси ключа. Мариса се обърна и погледна надолу. Черен и бърз, потокът изглеждаше доста дълбок. Само един нисък парапет я предпазваше да не падне от десетина метра височина във водата.
Гласът му, близо до ухото ѝ, я накара да подскочи. Беше се приближил зад нея.
— Знам какво си мислиш.
— Какво? — попита тя с разтуптяно сърце.
Той я обгърна с ръце и каза:
— Мислиш си за онзи порив.
— Порив?
— Да скочиш. Същото чувство, което хората изпитват, когато стоят на висока кула или на ръба на скала — това странно желание да полетиш в пространството. Няма смисъл, няма причина. Но съществува. Като че ли — той си дръпна ръцете от раменете ѝ — ако те пусна, няма какво да те спре да не скочиш. Разбираш ли какво искам да кажа?
Мариса потръпна — до голяма степен защото знаеше точно какво има предвид. Но не каза нищо. За да смени темата, тя посочи малък бял дървен кръст, обграден от цветя на отсрещния бряг.
— Какво е това?
Той присви очи.
— Пак ли? А, разни хора ги оставят. Често се случва. Досадна работа.
— Защо?
— Едно момче е умряло тук — каза той след малко. — Преди ние да купим мелницата. Живеело нагоре по пътя. Никой не знае точно какво се е случило, но изглежда си е играело с футболна топка и тя е паднала във водата. Момчето се опитало да си я вземе и паднало. Сама виждаш, че водата тук е много бърза. Бил е засмукан в улея и заклещен с главата надолу.
Мариса страдаше от клаустрофобия и тази мисъл я ужаси.
— Минало половин час преди да умре. Сега роднините му идват и правят помен. Твърдят, че не са те. Казват, че кръстът и цветята сами се появяват. Но, разбира се, това е лъжа.
Очите ѝ бяха приковани в тъмния, тесен улей, където беше умряло детето. Какъв ужасен начин да завърши живота ти.
Силният глас на Антонио отново я стресна. Но този път той се смееше.
— Стига ужасяващи истории. Хайде да хапнем.
Мариса го последва с облекчение в къщата. Зарадва се, когато видя, че вътре тя е доста удобна, дори уютна. Стените бяха приятно оживени с окачени по тях скъпи картини и гоблени. Антонио запали свещи и отвори една бутилка. Вдигнаха тост за първия си уикенд заедно и започнаха да приготвят вечерята. Мариса забърка ордьовър с мариновани зеленчуци и шунка, но останалата част от вечерята Антонио сготви сам. Като начало приготви език с масло и бели трюфели, а за основно ястие — пъстърва с подправки. Тя беше впечатлена, докато наблюдаваше с каква увереност реже, смесва, разбива и комбинира. Неговата сръчност ѝ доставяше удоволствие, но също така я натъжи леко, защото я накара да съжалява, че дългите часове в магазина не ѝ позволяваха да прекарва толкова време, колкото би искала в собствената си кухня, приготвяйки ястия за приятелите си.
Докато той слезе в избата и донесе Кианти, реколта 1 1990 година, Мариса сложи масата. От известно местно лозе — обясни Антонио. Любителка на вина, Мариса повдигна учудено вежди и отбеляза, че това е превъзходен, рядък сорт и дори само етикетите биха съблазнили някой колекционер.
— Изглежда имаш чудесна винарска изба. Мога ли да я разгледам?
Но когато тя пристъпи към вратата, той бързо я затвори с лека гримаса.
— Не ми остана време да подредя и долу е голям хаос. Може би друг път — оправда се Антонио.