— Разбира се — съгласи се тя.
По време на вечерята разговаряха през цялото време. Антонио беше сервирал храната и светлината на свещите разпръскваше мрака около тях. Той ѝ разказа за лудите си съседи, за сприхав котарак, който си въобразявал, че е единствен собственик на имота, колко трудно им е било на него и на баща му — да намират старинни аксесоари за реставрирането на мелницата…
По-късно те отнесоха чиниите в кухнята и Антонио предложи да пият „грапа“ в салона. Той ѝ посочи къде се намира и тя влезе в малката, интимна стая. Докато сядаше на кушетката, чу скърцането на вратата на избата и стъпките му надолу по стълбите. След пет минути той се върна с две пълни чаши.
Двамата седяха един до друг, отпивайки от ликьора. На вкус беше малко по-горчив от тези, които беше опитвала досега, но като имаше предвид добрия вкус на Антонио, беше сигурна, че е скъп дестилат.
В един миг усети как топлината пропълзя по тялото ѝ, почувства се комфортно и леко замаяна.
Облегна се назад на силното му рамо и го целуна. Антонио отвърна на целувката ѝ със страст и прошепна:
— Там има подарък за теб — и посочи към близката баня.
— Подарък?
— Виж го.
Мариса се изправи и отиде до банята, където откри старинна копринена роба. Дрехата беше златиста, с миниатюрни цветчета по нея и дантела по краищата.
— Красива е — провикна се тя. Почуди се. Дали да я облече? Това би било ясно послание за него… Беше ли готова?
Да, реши тя.
Тя свали дрехите си, облече тънката роба и се върна в салона.
Антонио се усмихна, взе ръката ѝ и се взря в очите ѝ.
— Толкова си красива. Истински… ангел.
Думите му бяха същите като тези, които използва при първата им среща. Но в тона му имаше нещо странно, като че ли щеше да каже, че прилича на нещо друго и в последния момент се беше опомнил.
Мариса се надсмя сама на себе си. „Това е влиянието на баща ти — да гледа всичко под микроскоп, да търси скрит смисъл във всяка дума, да критикува. Успокой се“ — помисли си тя.
Седна отново до Антонио. Целунаха се страстно. Той махна шнолата от косата ѝ, така че тя се разпръсна върху раменете ѝ, после обхвана лицето ѝ с двете си ръце и дълго се взира в очите ѝ. Целуна я отново.
Почувства се замаяна от докосването му и напитките. Когато той прошепна „Хайде да отидем в спалнята“, тя кимна.
— Минава се оттам. — Той посочи към кухнята. — Мисля, че има свещи до леглото. Защо не ги запалиш? Аз ще заключа къщата.
Мариса взе кибрит и влезе в кухнята. Видя, че вратата на избата е оставена отворена и хвърли поглед надолу към стръмните стъпала. Голяма част от помещението можеше да се види. Изобщо не беше разхвърляно, както беше казал той. Всъщност мястото беше добре подредено и безупречно чисто. Тя чу Антонио да затваря врата или прозорец някъде из къщата и от чисто любопитство тръгна тихо надолу по стъпалата.
По средата спря и се намръщи, загледана в нещо под една от масите.
Беше спукана футболна топка.
Спомни си, че момчето, което се беше удавило, си е играло с такава топка. Негова ли беше?
Продължи надолу по стъпалата, наведе се и я вдигна. Топката беше специална, в чест на една от големите победи на „Милан“ миналата година — датата на мача беше отпечатана на нея. Значи не може да е на мъртвото момче — Антонио каза, че се е удавило по времето, когато предишният собственик е живял тук. Но Антонио е собственик вече близо пет години — когато баща му, който му е помагал при реконструкцията, е починал. Някакво странно съвпадение.
Но чакай… Като си припомни разказа му за инцидента, Мариса се сети, че той беше казал, че никой не знае точно какво се е случило с момчето. Но ако беше така, откъде можеше да знае, че се е мъчил половин час преди да умре?
Обзе я страх. Чу скърцането на стъпките му над нея. Тя върна топката на мястото ѝ и се обърна към изхода. Но изведнъж спря, останала без дъх. На каменната стена, отдясно на стъпалата, имаше снимка — на Антонио и някаква жена, която много приличаше на Мариса, с коса, спускаща се до раменете. И двамата носеха венчални халки — въпреки че той ѝ беше казал, че не се е женил.
Жената беше облечена в същата роба, която носеше Мариса сега.
Това, разбира се, беше Лучия. Която е починала миналата година.
Със смразяваща яснота Мариса разбра — Антонио беше убил жена си.
Момчето с топката вероятно беше чуло виковете ѝ за помощ или е било свидетел на убийството. Антонио го е подгонил и го е хвърлил в потока, където е било повлечено в улея и се е удавило, докато лудият съпруг го е наблюдавал.
Сърцето ѝ биеше до пръсване. Тя се приближи до шкафа под фотографията.