Върху него беше сивкавата торбичка, която Антонио беше взел от Флоренция, точно до бутилката с „грапа“, която наскоро беше отворил.
Мариса надникна в торбичката. Вътре имаше шишенце с барбитурати, наполовина празно. Върху плота на шкафа имаше разсипан прах; със същия цвят като хапчетата — жълти като помътнелите очи на старицата, която се беше приближила до колата на Антонио.
Изглежда той беше стрил няколко таблетки на прах, за да ги разтвори в питието ѝ, осъзна Мариса.
Вълна от паника я прониза и се загнезди в стомаха ѝ. Никога досега не беше изпитвала подобен страх. Планът му беше да я упои и… и после какво?
Не можеше да губи време в догадки. Трябваше да избяга. Веднага!
Мариса тръгна нагоре по стълбата, но се закова на място.
Антонио стоеше над нея с кухненски нож в ръка.
— Казах ти, Лучия, че не искам да влизаш в избата.
— Какво? — промълви Мариса, премаляла от ужас.
— Защо се върна? — прошепна той. После се чу смразяващ смях. — Ах, Лучия, Лучия… ти се върна от мъртвите. Защо? Ти заслужаваше да умреш. Ти ме накара да се влюбя в теб, открадна сърцето и душата ми, а после смяташе да си тръгнеш и да ме оставиш сам.
— Антонио — каза Мариса с треперещ глас, — аз не съм…
— Мислеше си, че съм една от твоите кукли, нали? Нещо, което можеш да създадеш, а после да продадеш и изоставиш?
Той тръгна надолу по стъпалата, затваряйки вратата зад себе си.
— Не, Антонио. Чуй ме…
— Как можа да се върнеш?
— Аз не съм Лучия! — изкрещя Мариса.
В този момент си припомни болезнено момента на запознанството им. Когато за първи път се срещнаха, той не си е мислел, че тя прилича на ангел; напомнила му е на жената, която е убил.
— Лучия — простена Антонио.
Той се протегна към стената и загаси осветлението. В стаята настъпи непрогледен мрак.
— Господи, не. Моля те! — Мариса се дръпна назад. Босите ѝ крака пареха от студения под.
Чу го как се доближава до нея — скърцащите стъпала го издаваха. Но когато стигна до стълбите, тя загуби представа къде е той.
Не… Очите ѝ се напълниха със сълзи.
— За да ме превърнеш в една от твоите кукли ли се върна? — отекна гласът му.
Мариса се дръпна назад. Къде беше той? Не можеше да го чуе.
КЪДЕ?
Да не би…?
Горещ дъх докосна лявата ѝ буза. Беше на не повече от една стъпка от нея.
— Лучия!
Тя изпищя и падна на колене. Не можеше да се придвижи напред, там, където мислеше, че са стълбите — щеше да се сблъска с него — но си спомни, че беше видяла малка врата в дъното. Може би тя водеше към задния двор. Опипвайки стената, тя успя да намери вратата, дръпна я бързо, строполи се вътре и я затръшна след себе си.
Хълцайки, тя запали една кибритена клечка.
Не!
Намираше се в нещо като килер — помещението беше не повече от метър на два. Без прозорци, без други врати. През сълзите и изпълнена от ужас тя видя нещо на пода пред нея. Пристъпи напред — ръцете ѝ трепереха, сърцето ѝ щеше да се пръсне — и видя, че беше порцеланова кукла с черни очи, втренчени в тавана.
А по стената имаше тъмнокафяви петна.
Кръв, досети се Мариса. И тя беше от предишния обитател на тази камера — Лучия, която е прекарала последните си дни в ужас, опитвайки се да си проправи път през скалата с голи ръце.
Кибритената клечка угасна и мракът я обгърна.
Обзета от паника, Мариса се разрида. „Как можах да съм такава глупачка“ — помисли си тя. — „Ще умра тук, ще умра тук, ще умра…“
Но после, от другата страна на стената, тя чу гласа на Антонио, който звучеше съвсем нормално. Той извика:
— Всичко е наред, Мариса. Не се тревожи. Отляво на вратата зад един разхлабен камък има ключ за лампа. Щракни го. Прочети бележката, скрита в куклата.
„Какво става?“ — учуди се Мариса. Тя избърса сълзите си, намери ключа и го щракна.
Премигвайки на ярката светлина, тя се наведе и извади от вътрешността на куклата сгънат лист хартия. Започна да чете.
Мариса,
Стената вляво е фалшива. Скъсай я и ще видиш врата и прозорец. Вратата е отключена. Когато си готова да излезеш, я бутнѝ навън. Но първо погледнѝ през прозореца.
Тя разкъса полиетилена. Наистина имаше прозорец. Погледна навън и видя мостчето. В момента целият имот беше ярко осветен от прожектори. Видя Антонио, който си тръгваше по моста с куфар в ръка. Той спря, сигурно бе видял светлината през прозореца и знаеше, че тя го наблюдава. Антонио ѝ помаха с ръка и изчезна по пътя към паркинга. След миг тя го чу да пали колата и да потегля.
Какво, по дяволите, ставаше тук?
Мариса блъсна вратата и излезе навън.