Видя куфара и чантата си. Смъкна бързо робата, облече се с треперещи ръце и извади мобилния си телефон от чантата, като го стискаше така, както уплашено дете притиска плюшената си играчка.
После продължи да чете.
В безопасност си. Никога не те е грозяла опасност. Аз съм на път за Флоренция, далеч от мелницата. Повярвай, не съм побъркан убиец. Лучия не съществува. Старицата, която ти разказа за нея, получи сто евро, за да разиграе тази сценка. Никакво малко момченце не се е давило — аз поставих кръста и цветята край потока днес, преди да дойда да те взема от гарата. Топката беше само реквизит. Кръвта по стената е всъщност боя. Таблетките бяха бонбонки (въпреки че грапата беше истинска — и от изключителна реколта, ако мога да отбележа), фотографията на мен и моята „съпруга“ е компютърно творение.
А каква е истината: Казвам се Антонио. Никога не съм бил женен, състоянието си съм натрупал от компютри и това е моята сила.
Вероятно се чудиш: „За какво е всичко това?“
Трябва да ти обясня.
Голяма част от детството ми премина в самота и скука. Потопих се в книгите на великите творци на ужаса. Да, те ме ужасяваха, но също ме възбуждаха. Наблюдавах публиката, когато се прожектираше филм на ужасите и си мислех: „Те са изплашени, но са живи“.
Тези преживявания ме подтикнаха да стана артист. Като всеки велик музикант или художник моята цел е не просто да създавам красота, но да отварям очите на хората, да пренареждам техните възгледи и усещания. Единствената разлика е, че вместо музикални ноти или бои, аз използвам страха. Когато срещна хора като теб, които, както пише Данте, са загубили истинския път в живота, моята мисия е да им помогна да го намерят. Онази нощ във Флоренция, нощта, когато се срещнахме, аз те избрах, защото видях, че очите ти са мъртви. И скоро разбрах защо — недоволството ти от работата, доминиращият ти баща, бившият ти съпруг-използвач. Знаех, че мога да ти помогна.
В този момент ти, разбира се, ме мразиш; бясна си ми. Кой не би бил?
Но, Мариса, задай си този въпрос, попитай сърцето си: Изпитвайки този силен страх, не се ли почувства неимоверно жива?
Написал съм ти три телефонни номера.
Единият е на таксиметрова служба, за да можеш да отидеш на гарата във Флоренция.
Вторият е на местния полицейски участък.
Третият е моят мобилен телефон.
Ти избираш на кого да се обадиш. Искрено се надявам да набереш последния, но ако не искаш — тази вечер или по-нататък — аз, разбира се, ще те разбера. В края на краищата същността на изкуството е в това творецът да подари творението си на света и никога повече да не го види.
Бясна и със сълзи на очи, Мариса се добра до една каменна пейка край водата. Седна и пое дълбоко въздух, стискайки телефона в едната си ръка, а писмото — в другата. Вдигна очи и се загледа в звездите. Изведнъж се стресна и премигна. Един голям прилеп, тъмна сянка в още по-тъмното небе, летеше на зиг-заг в сложни, но елегантни фигури. Мариса го проследи с поглед, докато не изчезна отвъд дърветата.
Погледна към потока, заслушана в шума на бързата тъмна вода. Обърна писмото към светлината, идваща от мелницата, за да прочете един от номерата. После го набра на своя телефон.
Но след това се поколеба, заслушана отново в бученето на водата, вдишвайки прохладния въздух, пропит с ухание на пръст, сено и лавандула и изтри номера от екрана на телефона си. След това набра друг номер.
Превод: Виолета Касаветова
Момичето в тунела
— Извинете, че ви безпокоя толкова рано, сър.
В шест часа сутринта разтревоженият Рон Баджет, замаян от ранния час, премигна срещу мъжа, който стоеше на прага му, облечен в костюм и с полицейска значка в ръка.
— Аз съм полицай Лари Перило.
— Какво има, полицай?
— Вие ли сте собственик на сградата на Хумболт стрийт №77?
— Точно така. Моята компания е на този адрес. — Рон Баджет усети как нова тръпка на безпокойство преминава през него. Преди три минути се чувстваше изтощен и замаян. Сега беше напълно буден. — Да няма пожар?
С коремче и оредяла коса като повечето мъже на средна възраст, Рон пристегна колана на бежовия си халат и се прокашля.
Беше хладно септемврийско съботно утро и двамата мъже стояха на прага на дома на Рон — поостаряла къща в колониален стил в предградията, която още не се беше отървала от следите, оставени от децата на предишния собственик, които очевидно бяха тичали, скачали и удряли по всяко достъпно място. Затова Рон и жена му прекарваха по-голямата част от свободното си време в ремонтиране.