— Не, господине, с офиса всичко е наред. Но се надяваме да ни помогнете. Нали знаете онази стара сграда зад вашата, от другата страна на паркинга?
— Дето ще я събарят ли?
— Точно така.
Сандра, съпруга на Рон от осемнайсет години, разтревожена се появи на вратата. Носеше син пеньоар на баклавички и пантофи. Косата ѝ беше разчорлена, а лицето ѝ имаше онова сънливо сутрешно изражение, което Рон все още намираше привлекателно, дори след осемнайсетгодишен брак.
— Какво има, скъпи?
— Някакъв проблем със старата сграда зад офиса. — Той представи съпругата си на полицая.
— А, онази, която се канят да разрушат ли? — Сандра, която в момента работеше на свободна практика, беше помагала цяла седмица на Рон при пренасянето му в новия офис. Един ден, докато бяха при задната товарна рампа, тя дори спомена, че старата сграда изглежда опасна.
— Точно така, госпожо — потвърди полицай Перило и добави: — Изглежда вчера вечерта една студентка от Сити колидж е минала напряко през дворното място отзад. Част от сграда се е срутила. В този момент младото момиче е заклещено в един от тунелите за доставки, които са свързвали фабриките със складовите помещения в този квартал.
— Господи! — прошепна Сандра.
— Но е жива, нали? — попита Рон.
— Засега. Чуваме я да вика за помощ, но изглежда губи сили.
Жена му поклати глава. Рон и Сандра имаха седемнайсетгодишна дъщеря, която учеше във Вашингтон и жената явно си представяше собственото си дете наранено или заклещено. Никой не е способен да изпита по-голямо съчувствие към дете в беда от хора, които имат собствени деца.
Полицаят погледна към сутрешния вестник в найлонова опаковка, хвърлен на тревата наблизо. Той го вдигна, извади го от опаковката и им показа водещото заглавие: „Може ли да бъде спасено момичето в тунела?“
На голяма снимка се виждаха десетина спасителни работници, застанали около купчина бетон и мазилка. В дъното имаше полицейско куче, което душеше около зейнала дупка в земята. Наблизо стояха мъж и жена със сериозни изражения. Бяха идентифицирани като родителите на заклещеното момиче, Тоня Гилбърт. Имаше и друга, по-малка снимка от годишника на училището на момичето.
Рон прегледа статията и научи някои неща за Тоня. Беше започнала последната си година в Сити колидж, след като цяло лято работила като туристически гид в държавен парк в Апалачите. Изучаваше обществено здравеопазване. Баща ѝ беше бизнесмен, майка ѝ работеше като доброволка за местни благотворителни кампании. Тоня беше единствено дете.
Рон посочи малкото съобщение отстрани на статията. „РОДИТЕЛИТЕ ПРЕДЛАГАТ 500 000 ЗА СПАСЯВАНЕТО НА МОМИЧЕТО“. Половин милион? — помисли си той. После си спомни, че фамилното име на момичето му се стори познато. Вероятно баща ѝ беше същият онзи Гилбърт, който притежаваше голяма банка за финансов анализ и инвестиции в града и който винаги се появяваше на благотворителни разпродажби и културни мероприятия, отразявани подробно в пресата.
Сандра попита полицая:
— Как можем да помогнем?
— Нашият спасителен екип се опита да се добере до нея от повърхността, но е твърде опасно. Останалата част от сградата може да се срути всеки момент. Инженерите биха искали да опитат да стигнат до нея през сутерена на вашия офис — отвърна Перило.
Сандра поклати глава.
— Но как ще помогне това? Той изобщо не е близо до старата сграда.
— Нашите хора разгледаха стари карти на сградите в този район. Под паркинга между вашата сграда и срутената има подземни помещения и комуникации. Според нас това, което е под срутената сграда, засега не е затрупано. Надяваме се да можем да си проправим път до момичето през подземията.
— О, разбира се — намеси се Рон. — Ще направим всичко, което можем.
— Много ви благодаря, господине.
— Веднага ще дойда и ще ви отключа офиса. Дайте ни само няколко минути да се облечем.
— Ще ме следвате. — Полицаят посочи тъмносиня полицейска кола без надписи.
Рон и Сандра се прибраха бързо в къщата. През цялото време жена му шепнеше:
— Бедното момиче… Да побързаме.
Докато Сандра се преобличаше, Рон хвърли халата и пижамата си на пода в спалнята и включи телевизора на местната станция. На мястото на произшествието имаше новинарски екип и един репортер обясняваше на говорителя в студиото, че още една част от стената току-що се е срутила, но парчетата не са паднали в тунела при Тоня.
Тя е все още жива.
Слава на Бога, помисли си Рон и бързо си облече якето. На екрана показаха две млади жени, застанали до полицейската лента. Едната изтриваше сълзите си, а другата държеше плакат, на който пишеше: „Обичаме те, момиче в тунела“.