„Имам нужда да следвам творческия си дух. Трябва да съм верен на себе си…“
Този творчески дух, естествено, не включваше графичен дизайн, а се фокусираше върху въжета, ножове и красиви колежанки.
— Трябва да ти призная — каза Сандра, — че все още не съм убедена, че нещата бяха такива, каквито изглеждаха.
Рон хвърли предпазлив поглед към Сандра.
— Така ли?
Надяваше се, че не е започнала да се досеща за заниманията му. Рон я обичаше и предпочиташе да не я убива.
— Беше странно, че Лангли се обади веднага след инцидента. Знаеш ли, чудех се дали той не стои зад цялата тази работа.
— Шегуваш се.
— Ами да, може би той обикаля страната и подготвя възникването на инциденти в сгради и петролни платформи, а след като някой изпадне в беда, се обажда и получава награда, за да спаси жертвите. — Тя леко се засмя: — И знаеш ли какво друго си помислих?
— Какво?
— Може би Тоня и Лангли са действали заедно.
— Заедно?
Като разбра, че подозренията на жена му са насочени в съвсем безопасна посока, той можеше да си позволи да се засмее.
— Имам предвид, че тя и баща ѝ са имали разногласия — той не искал да плати за оправянето на колата ѝ, не помниш ли? Може да е искала да му го върне. А разбра ли, че е работила като туристически гид в Апалачите? Може би там е срещнала Лангли, докато той е спасявал някого в парка. Така де, тя дори не беше сериозно наранена. Може би са инсценирали всичко заедно, Тоня и Лангли, за да си разделят наградата.
Рон си помисли, че за външен наблюдател това би имало смисъл. От друга страна същият този наблюдател би могъл да стигне до извода, че самата Сандра може да е била в екип с Лангли, когото тя е срещнала, докато е работела за петролна компания и, бидейки инженер, би могла да постави капан за момичето, след като е забелязала старата сграда при преместването на Рон.
„Интересни интерпретации на инцидента“ — помисли си развеселен Рон Баджет, който, разбира се, беше единственият човек на света, който знаеше точно какво се е случило с момичето.
— Възможно е — каза той. — Но сега проблемът е между Гилбърт и Лангли.
Рон спря колата на алеята пред къщата и като остави двигателя да работи, излезе и отвори вратата за жена си.
— Смятам да се върна в офиса, за да видя докъде са стигнали с работата по стената в приземието — каза той. Разноските по зазиждането на дупката се поемаха от градската управа.
Сандра го целуна за довиждане и каза, че когато се върне, тя ще е приготвила вечерята.
Рон се качи обратно в колата и се понесе нетърпеливо към НоЦе.
Истината беше, че пет пари не даваше за стената в приземния етаж. Последните часове в Сити колидж щяха да свършат след двадесет минути и той искаше по това време да си е на бюрото до прозореца, така че да може да наблюдава колежанките, докато излизат от училището и потеглят към къщи.
Момичето в тунела беше спасено. Рон Баджет се нуждаеше от някоя друга.
Превод: Виолета Касаветова
Вдовицата от Пайн Крийк
„Помощта понякога просто идва свише“ — така казваше майка ѝ и думите ѝ нямаха нищо общо с ангели, духове или пък с някоя от онези ню ейдж истории, а означаваше „нещо да ти падне от небето, когато най-малко го очакваш“.
Добре, мамо, да се надяваме. Защото бих се възползвала от малко помощ точно сега. Отчаяно имам нужда.
Сандра Мей Дюмон се отпусна назад във въртящия се стол, тапициран с черна кожа, и остави документите в ръката ѝ да се плъзнат върху старото писалище, което бе разположено в средата на кабинета на покойния ѝ съпруг. Когато погледна през прозореца, се зачуди дали точно сега не се взира в тази помощ.
Е, не точно помощта, която идва свише, а тази, която крачи по циментираната пътека към фабриката под формата на мъж с безгрижна усмивка и пронизващи очи.
Тя се извърна и улови отражението си в старинното огледало, което беше купила за съпруга си преди десет години, на петата годишнина от сватбата им. Днес имаше само мимолетен спомен за онзи по-щастлив ден.
Това, върху което се съсредоточи сега, беше собственият ѝ образ — едра жена, но не и дебела. Искрящи зелени очи. Носеше сива рокля с щампа от сини метличини. Липсата на ръкави — все пак това беше Джорджия в разгара на май, разкриваше едри предмишници. Дългата ѝ коса беше тъмноруса, опъната назад и закрепена с консервативна шнола от черупка на костенурка. Едва забележим грим. Никакъв парфюм. Беше на трийсет и осем, но, чудно нещо, беше установила, че точно заради теглото си изглежда по-млада.