По право трябваше да се чувства спокойна и самоуверена. Но не беше така. Погледът ѝ отново се насочи към документите пред нея.
Не, изобщо не се чувстваше така.
Нуждаеше се от помощ.
Свише.
Или откъдето и да било.
Вътрешната линия зажужа и я сепна, макар да очакваше звука. Беше старомоден апарат от кафява пластмаса с множество бутони. Отне ѝ известно време, за да проумее как работи. Най-накрая натисна един бутон.
— Да?
— Госпожо Дюмон, някакъв господин на име Ралстън е тук.
— Добре, Лорета. Изпрати го при мен.
Вратата се отвори и в стаята влезе някакъв мъж.
— Привет — каза той.
— Хей — отвърна Сандра Мей, изправяйки се автоматично, като на мига си припомни, че в провинциалния Юг жените рядко се изправят, когато поздравяват мъже. Помисли си още и колко се е променил животът ѝ през последните шест месеца.
Забеляза, както беше констатирала и когато го срещна миналия уикенд, че за Бил Ралстън трудно може да се твърди, че е хубав мъж. Лицето му беше ъгловато, имаше непокорна черна коса и макар да бе слаб, не изглеждаше да е в особено добра форма.
И този акцент! Миналата неделя, както си стояха на верандата на онова, което минаваше за кънтри клуб в Пайн Крийк, той се ухили и каза: „Как е? Аз съм Били Ралстън. От Ню Йорк съм.“
Като че ли вече не го беше разбрала от носовия тон в гласа му.
А и това „как е“. Подобен поздрав едва ли можеше да се чуе от местните „пайнкрикъри“, както ги наричаше Сандра Мей, макар и тайничко.
— Заповядайте — каза му тя сега. Отиде до кушетката и го подкани с обърната длан да седне насреща ѝ.
Докато вървеше, Сандра Мей следеше отражението в огледалото, приковала очи в него. Забеляза, че той нито веднъж не хвърли поглед към тялото ѝ. Това беше добре, помисли си тя. Този мъж премина първия изпит.
Той седна и огледа кабинета и снимките на стената, на повечето от които беше Джим на лов или на риболов.
Отново се спомни онзи ден преди празника на Вси светни, когато чу гласа на щатския полицай от другата страна на телефонната слушалка, отекващ с печална празнота.
„Госпожо Дюмон… много съжалявам, че трябва да ви съобщя това. Отнася се до съпруга ви…“
Не, не мисли за това сега. Съсредоточи се. Изпаднала си в голяма беда, момиче, а това може да се окаже единственият човек на света, който е в състояние да ти помогне.
Първата мисъл на Сандра Мей бе да поднесе на Ралстън кафе или чай. Но след това се спря. Сега тя беше президент на компанията и за тази цел разполагаше със служители. Старите традиции трудно се изкореняват — още един израз на майка ѝ, която бе самото въплъщение на поговорката.
— Какво да ви предложа? Подсладен чай с лед?
Той се разсмя.
— Вие, тукашните, явно пиете доста студен чай.
— Така е на Юг — съгласи се тя.
— Разбира се. С удоволствие.
Извика Лорета, дългогодишната секретарка и офис мениджър на Джим.
Привлекателната жена, която навярно прекарваше по два часа всяка сутрин в гримиране, показа глава през вратата.
— Да, госпожо Дюмон?
— Би ли ни донесла студен чай, ако обичаш?
— С удоволствие. — Жената изчезна, оставяйки след себе си облак парфюм с аромат на цветя.
Ралстън кимна след нея.
— В Пайн Крийк явно всички са любезни — каза той — и на един нюйоркчанин му трябва известно време да се приспособи.
— Трябва да ви кажа, господин Ралстън…
— Наричайте ме, Бил, моля.
— Бил… Това е вродено тук. Да си любезен. Майка ми казваше, че човек трябва всяка сутрин да облича маниерите си така, както облича дрехите си.
Той се усмихна на думите ѝ.
И като стана въпрос за дрехи… Сандра Мей не знаеше какво да мисли за неговите. Бил Ралстън бе облечен… е, добре, северняшки. Единствено така можеше да бъде описан. Черен костюм и тъмна риза. Без вратовръзка. Беше пълна противоположност на Джим, който носеше кафяв памучен панталон, сивосиня риза и светлокафяво спортно сако, сякаш това облекло бе задължителна униформа.
— Това съпругът ви ли е? — попита той, гледайки снимките на стената.
— Да, това е Джим — тихо каза тя.
— Изглежда приятен мъж. Мога ли да попитам какво се е случило с него?
Тя се поколеба за минута и Ралстън побърза да продължи:
— Съжалявам — каза той. — Не трябваше да питам. Това е…
— Не, всичко е наред — прекъсна го тя. — Не възразявам да говоря за това. Злополука по време на риболов миналата есен. На езерото Билингс. Удари си главата при падане и се удави.