Тази нощ тя лежеше в леглото сама, вторачила поглед в тавана. Бил Ралстън си беше тръгнал преди няколко часа.
Тревогата се завърна. И страхът, че ще изгуби всичко.
„О, Джим, какво ще се случи?“, отправи мислено въпрос към съпруга си, който лежеше дълбоко в червената глинеста пръст на гробищния парк на Пайн Крийк.
Върна се назад в миналото — към това, че нещата просто не се бяха случили така, както ги бе планирала. За това, че беше прекъснала колежа в Джорджия шест месеца преди да се дипломира, за да бъде с него. Замисли се как се отказа от собствените си надежди за работа в сферата на продажбите. За рутината, в която попаднаха: Джим ръководеше компанията, докато тя развличаше клиентите, помагаше като доброволка в болницата и Женския клуб и въртеше дома. Дом, който се предполагаше, че трябва да бъде пълен с деца — поне на това се беше надвивала. Но така и не се случи.
А сега Сандра Мей Дюмон беше просто бездетна вдовица…
Ето така я възприемаха хората в Пайн Крийк. Вдовицата на града. Знаеха, че фирмата ще фалира, че тя ще се премести в някой от онези ужасяващи апартаменти на улица „Съливан“ и просто ще изчезне, ще се превърне в част от фона на провинциалния южняшки живот. Не мислеха нищо по-добро от това.
Но това нямаше да ѝ се случи.
Не, мадам… Все още имаше шанс да срещне някого и да има семейство. Беше млада. Би могла да отиде на някое различно място, в някой голям град. Може би в Атланта, Чарлстън… по дяволите, защо не и в самия Ню Йорк?
Една южнячка трябва да е един път по-силна от мъжа си. И един път по-съобразителна също така…
Тя несъмнено щеше да се измъкне от тази каша.
Ралстън би могъл да ѝ помогне да се измъкне. Знаеше, че е постъпила правилно, избирайки него.
Когато се събуди на следващата сутрин, Сандра Мей осъзна, че китките ѝ са схванати — беше заспала с ръце свити в юмруци.
Два часа по-късно, когато пристигна в офиса, Лорета я придърпа настрана, втренчи в шефката си трескави очи, гримирани с черна спирала и прошепна:
— Не знам как да ви го кажа, госпожо Дюмон, но мисля, че той ще ви ограби. Господин Ралстън имам предвид.
— Кажи ми.
Намръщена, Сандра Мей седна бавно в кожения стол с висока облегалка и отново погледна през прозореца.
— Добре, виждате ли, случи се така, че… случи се така, че…
— Успокой се, Лорета. Кажи ми.
— Вижте, след като снощи си тръгнахте, аз отидох да оставя някои документи в кабинета ви и го чух да говори по телефона.
— С кого говореше?
— Не знам. Но погледнах вътре и видях, че говори по мобилния си телефон, а не по стационарния, както прави обикновено. Предположих, че използва личния си телефон, за да нямаме доказателства на кого се е обаждал.
— Нека да не бързаме със заключенията. Какво каза? — попита Сандра Мей.
— Каза, че е на път да разкрие всичко. Но щяло да бъде проблем да се измъкне.
— Да се измъкне ли? Така ли каза?
— Да, госпожо. Точно, точно така, точно така. След това каза, че някакъв капитал или нещо подобно изцяло е собственост на компанията, а не на „нея лично“. И че това можело да се окаже проблем. Това бяха думите му.
— И после?
— О, после аз някак се блъснах във вратата и той чу и затвори телефона на секундата. Поне така ми се стори.
— Това не означава, че ще ни ограби — каза Сандра Мей. — „Да се измъкне“. Може би това просто означава да се измъкнат парите от чуждите компании. А може би е говорел за нещо напълно различно.
— Може и така да е, госпожо Дюмон. Но когато влязох в стаята, той се държеше като подплашена катерица. — После Лорета опря един от дългите лилави нокти върху брадичката си. — Колко добре го познавате?
— Не достатъчно… Да не си мислиш, че той сам е подготвил цялото това нещо? — Сандра Мей поклати глава. — Не може да бъде. Аз му се обадих, за да ни помогне.
— Но как го открихте?
Сандра Мей замълча. След това каза:
— Запозна се с мен… Е, всъщност започна да флиртува с мен. Нещо такова. В клуба.
— И ви каза, че е в бизнеса.
Тя кимна.
— Значи — подчерта Лорета — може да е чул, че сте наследила компанията и умишлено да е отишъл там, за да ви срещне. А може и да е някой от хората, с които работеше господин Дюмон — той вършеше разни неща, което не бяха съвсем редни. За какво споменахте, някакви чужди компании?
— Не го вярвам — възрази Сандра Мей. — Не, не мога да повярвам.
Тя се взря в лицето на асистентката си — красиво и сдържано, да, но също така и прозорливо.
— Може би търси хора, които имат трудности в ръководенето на бизнеса си, намесва се и после, прас, обира ги до шушка — продължи Лорета.