На половината път до бараката в нощта се надигна вой, дълъг и зловещ. Нито едно куче не вие така. Погледнах назад и видях, че гулите търчат след нас на четири крака.
— Тичай! — подвикнах.
Хукнахме.
Блъснахме се във вратата на бараката и открихме, че проклетото чудо има катинар. Едуард стреля в него нямаше време да го отваряме културно. Гулите бяха съвсем близо и виеха, докато се приближаваха.
Намъкнахме се вътре и затворихме вратата, макар че нямаше особена полза. Имаше едно малко прозорче високо до тавана; луната внезапно блесна през него. До едната стена бяха наредени стадо косачки, някои от тях висяха на куки. Градински сечива, ножици, гребла, намотка маркуч… В бараката смърдеше на бензин и смазочно масло.
Едуард се обади:
— Няма с какво да подпрем вратата, Анита!
Прав беше. Бяхме гръмнали катинара. Къде е тежкият предмет, когато ти трябва?
— Закарай някоя косачка до нея.
— Това няма да ги задържи задълго.
— По-добре е от нищо — отвърнах.
Спътникът ми не помръдна, така че аз изтърколих косачката до вратата.
— Няма да умра, изяден жив — обади се Едуард. Зареди нов пълнител в пистолета си. — Първо ще гръмна теб, ако искаш, или пък се погрижи сама.
В този момент си спомних, че прибрах в джоба си кибрита, който Закари ми даде. Кибрит — имахме кибрит!
— Анита, почти са тук! Сама ли ще го сториш?
Извадих кибрита от джоба си. Благодаря ти, Боже!
— Спести си куршума, Едуард! — вдигнах в ръка една туба бензин.
— Какво си намислила? — попита спътникът ми.
Навсякъде около нас отекваше вой — гулите приближаваха.
— Смятам да запаля бараката — плиснах бензин на вратата. Смърдеше остро и заседна в гърлото ми.
— Докато сме вътре ли?
— Да.
— Предпочитам да се гръмна, ако на теб ти е все едно.
— Не смятам да умирам тази нощ, Едуард!
През вратата проникна лапа, ноктите разцепваха дъските и буквално ги разбиваха. Драснах клечка и я хвърлих по просмуканото с бензин дърво. Запали се със съскане и синьо-бял пламък. Гулът изпищя и отскочи назад, обхванат от огън.
Смрадта на горяща плът се смеси с тази на бензина. Горящи косми. Закашлях се, прикривайки устата си с ръка. Огънят поглъщаше дъсчената барака и се разпространи по покрива. Нямахме нужда от повече бензин проклетото чудо беше като огнен капан. Не предполагах, че пламъците ще се разпространят толкова бързо. Едуард стоеше близо до задната стена, прикрил устата си с ръка. Гласът му се чу приглушен:
— Нали имаш план как да се измъкнем оттук, а? През дъските се вмъкна ръка и замахна към него. Той отстъпи назад. Гулът започна да си проправя път през дървото, зъбейки се срещу ни. Едуард стреля между очите му и звярът изчезна.
Сграбчих едно от подпрените на отсрещната стена гребла. Върху ни започваха да се сипят искри. Ако димът не ни изкараше оттук, колибата щеше да се срути.
— Свали си ризата — наредих.
Едуард дори не попита защо. Практичен докрай. Смъкна презраменния кобур и си свали ризата през глава, метна ми я и намъкна кобура на голо.
Увих плата около зъбците на греблото и го напоих с бензин. Запалих факлата от стените — нямах нужда от кибрит. Предната част на бараката сипеше огън върху нас. Искрите се забиваха в кожата ми като малки горящи жила.
Едуард също се хвана за работа. Намери брадва и се зае да доразбие направената от гула дупка. Понесох импровизираната факла и тубата с бензин. Хрумна ми, че скоро резервите ще се взривят от горещината. Нямаше да се задавим от дима — щяхме да гръмнем.
— Побързай! — извиках.
Едуард се промъкна през дупката, последвах го и за малко да го изгоря с факлата. На поне сто метра наоколо не се виждаше нито един гул. Бяха по-умни, отколкото изглеждаха. Затичахме се и взривът ни удари в гърба като огромно крило. Препънах се в тревата, паднах и си изкарах въздуха. Прикрих главата си и се помолих. За мой късмет, не ме улучи летящ гвоздей.
Тишина и никакви взривове повече. Предпазливо се надигнах. Бараката я нямаше — нито следа от нея. Парченца дърво горяха в тревата около мен. Едуард лежеше на земята на една ръка разстояние. Гледаше ме. Дали изражението ми бе толкова изненадано, колкото неговото? Вероятно.
Импровизираната ни факла полека палеше тревата около нас. Наемният убиец на вампири коленичи и я вдигна.
Намерих тубата с бензин — не се беше разляла — и също се изправих. Едуард ме последва, понесъл факлата. Гулите явно бяха избягали — умни гули, но за всеки случай… Дори нямаше нужда да се договаряме. Параноята е общото помежду ни.