Тръгнахме към колата. Адреналиновият прилив бе спаднал и се чувствах още по-уморена от преди. Човек има само определени запаси от адреналин — след това караш на автопилот.
Клетката с пилетата бе съсипана; гроба осейваха неразпознаваеми късчета и парченца. Не се вгледах по-внимателно. Спрях, колкото да си взема сака. Беше непокътнат, просто си лежеше на място. Едуард вървеше пред мен и хвърли факлата на чакъла на алеята. Вятърът шумолеше в листата… спътникът ми извика:
— Анита!
Търкулнах се. Пистолетът на Едуард изтрещя и нещо падна с писък в тревата. Втренчих се в гула, докато спътникът ми го пълнеше с куршуми. Когато успях с преглъщане да вкарам сърцето си обратно в гърдите, допълзях до бензина и развинтих тубата.
Гулът изпищя. Едуард го гонеше с горящата факла. Плиснах бензин по осакатената твар, паднах на колене и подканих:
— Запали го!
Спътникът ми удари звяра с факлата. Огънят лумна над гула и той се разпищя. Засмърдя на печено месо и козина. И на бензин.
Тварта се търкаляше по земята в опит да угаси пламъците, но те не искаха да изчезнат.
Прошепнах:
— Твой ред е, скъпи ми Закари! Ти си следващият! Ризата бе изгоряла и Едуард хвърли греблото на земята.
— Да се махаме оттук! — каза.
Съгласих се от все сърце. Отключих колата, хвърлих сака си на задната седалка и запалих двигателя. Гулът лежеше на земята, не мърдаше и продължаваше да гори.
Едуард се настани на седалката до шофьора с автомата в скута си. Стори ми се потресен. Дори уплашен. За първи път, откакто го познавам.
— Смяташ да спиш с автомата ли? — попитах.
Той ме погледна и се поинтересува:
— А ти как спиш с пистолета си?
Точка за Едуард. Подкарах по тесните чакълени завои толкова бързо, колкото ми стигаше куража. Моята «Нова» не е строена за скоростно маневриране. А не ми се струваше добра идея да преживея катастрофа тук на гробището, точно тази вечер. Фаровете подскачаха по надгробните камъни, но нищо не помръдваше. Никакви гули около нас.
Поех си дълбоко дъх и издишах. Това беше второто покушение над мен за също толкова дни. Май предпочитах стрелбата…
42
Доста време карахме в мълчание. Именно Едуард накрая заговори в изпълнената със съскането на колелата тишина:
— Не мисля, че трябва да се връщаме в апартамента ти.
— Съгласна съм.
— Ще те заведа в моя хотел. Освен, ако не разполагаш с друго място, където да идеш?
И къде по-точно ще е това? При Рони ли? Не исках да я поставям в опасност. Кой друг мога да рискувам в момента? Никой. Никой освен Едуард, а той можеше да се справи с проблема. Може би по-добре и от мен.
Пейджърът на кръста ми изписука, изпращайки вибрации по протежение на гръдния ми кош. Мразя да си включвам пейджъра на вибрация. Проклетото чудо ме стряска всеки път, щом зазвъни.
Едуард попита:
— Какво, по дяволите, стана? Подскочи като че ли нещо те ухапа!
Натиснах копчето на пейджъра, за да го укротя и да проверя кой се обажда. Номерчето светна за миг.
— Пейджърът ми е на вибрация. Не звъни, само вибрира.
Едуард ме погледна.
— Няма да се хванеш на работа, нали? Прозвуча ми не толкова като въпрос, колкото като твърдение или заповед.
— Виж, Едуард, не съм в настроение, тъй че недей да спориш с мен!
Чух го да пъшка, но какво би могъл да каже? Аз карах. Освен, ако не извадеше пистолета си и не ме заплашеше с него, той беше само багаж в колата. Завих на следващия изход и намерих монетен телефон пред един магазин. Паркингът беше ярко осветен и ме превръщаше в идеална мишена, но след гулите търсех тъкмо светлина.
Едуард проследи как излизам от колата, стиснала портфейла си. Дори не излезе да ми пази гърба. Добре, и аз си имам пистолет. Ако иска да се цупи, моля.
Позвъних в офиса. Телефона вдигна Крейг, нощният секретар:
— «Съживители инкорпорейтид». С какво мога да ви помогна?
— Здрасти, Крейг! Анита е! Какво става?
— Ървинг Гризуолд се обади, каза да му звъннеш НЕЗАБАВНО, или срещата се отлага. Каза, че знаеш за какво става дума. Нали?
— Да. Благодаря, Крейг.
— Звучиш ужасно!
— Лека нощ, Крейг! — затворих му безцеремонно. Бях уморена и завалях, а гърлото ме болеше. Исках да се свра поне за седмица на някое тъмно и тихо място. Вместо това звъннах на Ървинг. — Аз съм.
— Е, тъкмо навреме. Знаеш ли какви проблеми ми създаде, за да уредя това чудо? А ти почти го пропусна!
— Ако не спреш да дрънкащ, все още мога да пропусна срещата. Кажи ми къде и кога.
Върколакът ме посвети в подробностите. Можех да успея, ако побързам.