— Защо всички толкова припират да сторим всичко начаса? — попитах.
— Хей, ако не искаш да се виждате, все ми е едно…
— Ървинг, имах много, много дълга нощ, тъй че спри да ми се цупиш!
— Добре ли си? Що за тъп въпрос?
— Всъщност не, но ще се оправя.
— Ако си ранена, ще се постарая да отложа срещата, но не мога да ти обещая нищо, Анита! Именно твоето съобщение докара нещата дотук…
Облегнах чело на металната кабина.
— Ще бъда там, Ървинг!
— Аз пък няма да бъда — каза приятелят ми с отвращение. — Едно от условията е да не присъстват репортери или ченгета.
Наложи се да се усмихна. Горкият Ървинг — вечно оставаше далеч от интересните неща. Само дето нито го бяха нападали гули, нито за малко да се взриви. Може би беше време да се посамосъжалявам?
— Благодаря, Ървинг, длъжница съм ти!
— И то неколкократно — отвърна той. — Внимавай. Не знам в какво си се забъркала този път, но не ми звучи добре.
Знаех прекрасно, че стреля наслуки.
— Лека нощ, Ървинг! — затворих, преди да успее да ми зададе друг въпрос.
Набрах домашния телефон на Долф. Вярно, позвъняването можеше да изчака до сутринта, но пък преди малко почти ме убиха. Ако щях да умирам, исках някой да закове Закари.
Долф вдигна на шестото позвъняване. Звучеше замаян от съня.
— Дам?
— Анита Блейк е, Долф.
— Какво има? — сега вече заговори почти членоразделно.
— Знам кой е убиецът.
— Кажи ми!
Казах му, разбира се. Той си водеше бележки и задаваше въпроси. Най-важният дойде последен:
— Можеш ли да докажеш всичко това?
— Мога да докажа, че носи гри-гри. Мога да свидетелствам, че ми е признал. Опита се да ме убие, на това бях свидетел лично.
— Доста сложен за съдебни заседатели или съдия случай.
— Знам.
— Ще видим какво ще изкопаем по въпроса.
— Имаме почти твърдо доказателство, Долф!
— Така е, но всичко зависи от това дали ще оцелееш да свидетелстваш.
— Аха, ще се пазя!
— Ела утре сутрин и гледай да запишат официално всичките тези сведения.
— Ще дойда.
— Добре свършена работа!
— Благодаря — кимнах.
— Лека нощ, Анита!
— Лека, Долф!
Върнах се обратно в колата.
— Имаме среща с плъхолаците след четиридесет и пет минути.
— Защо е толкова важно? — поинтересува се Едуард.
— Защото според мен могат да ни покажат задния вход към бърлогата на Николаос. Ако влезем през парадната врата, никога няма да успеем… — запалих колата и излязох на пътя.
— На кой друг се обади? — попита спътникът ми. Значи все пак е внимавал…
— На полицията.
— Какво?
Едуард не обича да се занимава с ченгетата. Боже, представи си само!
— Ако Закари успее да ме убие, искам някой друг да поеме случая му.
Спътникът ми помълча известно време. После заяви:
— Разкажи ми за Николаос!
Свих рамене:
— Тя е садистично чудовище и е на над хиляда години.
— Изгарям от нетърпение да се срещнем.
— Недей — предупредих го.
— Убивали сме вампири-повелители и преди, Анита! Тя е само поредната…
— Не. Николаос е на поне хиляда години. Не мисля, че нещо е успявало да ме уплаши повече през целия ми живот.
Той замълча с неразгадаемо изражение.
— За какво си мислиш? — попитах го.
— Че обичам предизвикателствата…
Едуард се усмихна — прелестна, заразителна усмивка. Майната му. Смъртта е видял върховната си цел. Най-големият улов от всички. Не се страхуваше от нея, а би трябвало.
43
Отворените в един и половина сутринта заведения не са много, но «При Дени» е сред тях. Имаше нещо странно в среща с плъхолаците в «При Дени», на кафе и понички. Не трябваше ли да се видим в някоя тъмна уличка? Не че се оплаквам, да не си помислите. Просто ми се стори… кретенско.
Едуард влезе първи, за да се увери, че това не е поредният номер. Ако седнеше на маса, значи е безопасно. Ако излезеше навън, не беше. Просто. Все още никой не го знаеше как изглежда. И докато не е заедно с мен, можеше да влезе, където си ще, без да се опитват да го убият. Изумително. Започвах да се чувствам като Тифозната Мери.
Едуард седна. Безопасно беше. Тръгнах под ярките лампи и изкуствения лукс на ресторанта. Сервитьорката имаше черни сенки под очите, хитро маскирани с дебел слой пудра, който им придаваше розоват оттенък.
Огледах внимателно заведението. Някакъв мъж ми махаше. Беше вдигнал високо ръка, с пръсти извити сякаш да викне сервитьорката или някой друг от персонала.