Навън цареше ден. Вампирите не би трябвало да будуват, но Бърчард сигурно беше на пост. И ако ни забележеше, Николаос щеше да узнае. Все едно как, щеше да разбере. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.
Пропълзяхме вътре, готови да убиваме начаса. Помещението беше празно. Адреналинът се натрупваше в тялото ми, караше ме да дишам учестено и сърцето ми да бие бясно, без причина. Мястото, където стоеше окован Филип, беше почистено. Някой го бе изтъркал наистина добре.
Преборих се с желанието да докосна стената, където бе висял танцьорът.
Едуард се обади тихичко:
— Анита!
Стоеше до вратата. Побързах да се присъединя към него.
— Какво има? — попита той.
— Точно тук тя уби Филип.
— Съсредоточи се върху работата. Не искам да умра, защото си се разсеяла!
Започвах да се ядосвам, но преглътнах гнева си. Беше прав.
Едуард изпробва вратата и тя се отвори. Нямаше затворници — нямаше и нужда да я заключват. Аз поех лявата страна, той — дясната. Коридорът беше празен.
Дланите ми върху автомата се потяха. Партньорът ми тръгна по дясното разклонение на коридора. Последвах го в бърлогата на дракона. Не се чувствах много рицарски настроена. Току-що ми бяха свършили блестящите жребци… или беше бляскавата стомана?
Както и да е. Бяхме на мястото. Ето ни тук. Усещах вкуса на сърцето в гърлото си.
45
Драконът не се появи незабавно, за да ни излапа. Всъщност цареше покой. Да употребя едно клише — цареше мъртвешко спокойствие.
Пристъпих плътно зад Едуард и прошепнах:
— Не искам да се оплаквам, но къде са всички?
Той облегна гръб на стената и отвърна:
— Може да си убила Уинтър. Тогава остава само Бърчард. Нищо чудно да е по задачи.
Поклатих глава:
— Твърде лесно би било.
— Не се притеснявай. Скоро нещо ще тръгне наопаки!
Той продължи нататък по коридора и аз го последвах. Изминах цели три крачки, преди да осъзная, че Едуард се е пошегувал.
Коридорът завършваше в голяма зала, досущ като тронната на Николаос, само че без стол в нея. Вместо това имаше ковчези. Пет бяха разпределени из помещението на постаменти, така че да не се намират на течение на пода. В долния и горния край на всеки ковчег гореше по един висок, железен свещник.
Повечето вампири полагат поне известни усилия да си прикрият ковчезите, не и Николаос.
— Каква арогантност! — прошепна Едуард.
— Да — отвърнах му шепнешком. Човек винаги шепне около ковчези — първо, чувстваш се като на погребение и второ, мъртъвците могат да те чуят.
В стаята се носеше застояла миризма, от която ти настръхваше косата. Заседна в основата на гърлото ми. В устата си долавях слабия й, металически вкус. Беше като мирис на змии, затворени в клетки. Миризмата стига, да осъзнаеш, че в тази стая няма нищо топло и космато. Но това описание е доста бегло. Просто… мирис на вампири.
Първият ковчег беше от тъмно, добре лакирано дърво със златни дръжки. Беше по-широк при раменете и се стесняваше надолу, следвайки контурите на човешко тяло. По-старите ковчези често изглеждат така.
— Да започнем оттук — реших.
Едуард не спори с мен. Отпусна картечницата да увисне на ремъка си и извади пистолета.
— Прикривам те — отбеляза.
Оставих автомата на пода пред ковчега, хванах ръба на капака, изредих бърза молитва и го вдигнах. Вътре лежеше Валънтайн. Белязаното му лице бе открито. Придържаше се към традицията си да се облича като комарджия от речните кораби, но този път — в черни дрехи. Украсената му с волани риза бе пурпурна. Цветът не подхождаше особено на кестенявата му коса. Едната му ръка бе положена на бедрото — като безгрижно заспал мъж. Много човешки жест.
Едуард надникна в ковчега с насочен към тавана пистолет.
— По този ли си плиснала светена вода?
Кимнах.
— Добре си го освиткала!
Валънтайн дори не помръдна. Не видях и да си поема дъх. Избърсах потните си длани в панталона и потърсих пулса на китката му. Нищо. Кожата му беше студена при допир. Беше мъртъв. Това не е убийство, все едно какво казват новите закони. Човек не може да убие труп!
Китката трепна под пръстите ми. Отскочих така, сякаш се бях изгорила.
— Какво има? — попита Едуард.
— Напипах пулс.
— Случва се от време на време.