Кимнах. Да, случва се. Ако изчакаш достатъчно време, сърцето ще тупне, кръвта ще текне, но толкова бавно, че ти е мъка да гледаш. Мъртъвци. Започвах да се чудя дали знам какво всъщност значи тази дума.
Знаех обаче нещо друго. Ако нощта ни завареше тук, щяхме да умрем — или да ни се иска да сме умрели. Валънтайн беше помогнал да убият над двадесет души. За малко да ликвидира и мен. Когато Николаос оттеглеше защитата си, той щеше да довърши започнатата работа, ако успее. Бяхме дошли да убием господарката. Смятам, че тя щеше да си оттегли защитата НАБЪРЗО. Както се казва в старата поговорка, беше въпрос на живот и смърт. Предпочитах смъртта да е негова. Смъкнах раницата от гърба си.
— Какво търсиш? — попита Едуард.
— Кол и чук — отвърнах, без да вдигам очи.
— Няма ли да използваш картечницата?
Погледнах го.
— О, да бе! Защо направо да не наемем духов оркестър да ни посвири?
— Ако искаш да пазиш тишина, има и друг начин… Едуард се усмихна лекичко.
Хванах заострения кол в ръка, но ми се щеше да го доизслушам. Пронизвала съм с кол повечето убити от мен вампири, но това не прави задачата по-лесна. Става дума за тежка, мръсна работа, макар че вече не повръщам. Нали съм професионалистка в крайна сметка…
Партньорът ми извади от собствената си раница малка кутия. В нея имаше спринцовки. В ампулите — сивкава течност.
— Сребърен нитрат — уточни Едуард.
Сребро. Проклятието на немъртвите. Бичът на свръхестественото. И то — прелестно модернизиран.
— Действа ли? — поинтересувах се.
— И още как! — Той напълни спринцовката и попита: — На колко е този тип?
— Малко над стоте — отвърнах.
— Две ще свършат работа… — Едуард заби иглата във вената на врата на Валънтайн.
Преди да напълни спринцовката отново, тялото потрепери. Той вкара и втората доза. Трупът на Валънтайн се сгърчи срещу стените на ковчега. Устата му зина и се затвори. Бореше се за въздух като удавник.
Едуард приготви нова спринцовка и ми я подаде. Втренчих се в нея.
— Няма да те ухапе! — обади се той.
Поех я колебливо между палеца, показалеца и средния си пръст.
— Какво ти става? — попита спътникът ми.
— Не обичам много иглите.
Той се ухили.
— Страх те е от инжекции?
Озъбих му се:
— Не точно.
Тялото на Валънтайн трепереше и се гърчеше, дланите му удряха по дървените стени. Издаваше тихи, безпомощни звуци. Дори не отвори очи. Канеше се да проспи собствената си смърт.
Подскочи конвулсивно за последно, после се отпусна на дъното на ковчега като скъсана парцалена кукла.
— Не ми изглежда много умрял — отбелязах.
— Никога не изглеждат умрели…
— А, пронижи им сърцето, отрежи главата и може да си сигурен в смъртта им.
— Това не ти е пронизване с кол — отбеляза Едуард.
Не ми хареса. Валънтайн си лежеше, съвсем цял на вид и почти човек. Искаше ми се да видя гниеща плът и разпадащи се на прах кости. Исках да знам, че е мъртъв.
— Досега никой не е ставал от ковчега си след пълна със сребърен нитрат спринцовка, Анита!
Кимнах, но си останах със съмненията.
— Ти провери от другата страна. Давай!
Тръгнах, но продължавах да се озъртам към Валънтайн. Беше витал в кошмарите ми години наред и за малко да ме убие. Просто не ми изглеждаше достатъчно мъртъв.
Отворих първия ковчег от моята страна — с една ръка, стиснала внимателно спринцовката. Инжекция със сребърен нитрат надали щеше да се окаже полезна и за мен. Ковчегът беше празен. Бялата подплата от имитация на коприна бе обгръщала тялото като матрак, но обитателят го нямаше.
Стреснато се обърнах и огледах стаята, но не забелязах никого. Полека погледнах нагоре, като се надявах, че над мен не витае нищо. Не витаеше. Благодаря ти, Господи!
Най-сетне си спомних, че трябва да дишам. Вероятно това бе ковчегът на Тереза. Аха, точно така. Оставих го отворен и се приближих до следващия. В него лежеше чернокожият. Така и не научих името му. Знаех какво значи това идване тук. Не просто самозащита, а излавяне на вампирите, докато са безпомощни. Поне доколкото ми беше известно, този вампир не носеше вина. Засмях се — нали беше протеже на Николаос! Нима смятах, че никога не е вкусвал човешка кръв? Не. Притиснах иглата във врата му и преглътнах мъчително. Мразя инжекции. Без особена причина.
Забих иглата и затворих очи, докато изпразвах спринцовката. Можех да го промуша с кол в сърцето, но забиването на иглата ме накара да изтръпна цялата.
Едуард подвикна:
— Анита!
Обърнах се и видях, че Обри е седнал в ковчега си. Беше хванал партньора ми за гърлото и полека го вдигаше във въздуха.