Автоматът още беше при ковчега на Валънтайн. По дяволите! Извадих деветмилиметровия и стрелях в челото на Обри. Куршумът отметна главата му назад, но той само се усмихна и вдигна Едуард с изпъната ръка. Краката на убиеца висяха във въздуха.
Хукнах към автомата.
Едуард използваше и двете си ръце, за да се опази от удушаване поради собствената си тежест. Отпусна едната, опитвайки се да докопа картечницата. Обри го хвана за китката.
Вдигнах автомата, пристъпих по-близо и стрелях от три крачки разстояние. Главата на Обри експлодира по стената плиснаха кръв и мозък. Ръцете му свалиха Едуард на пода, но не го пуснаха. Той си пое накъсано дъх. Дясната длан се сгърчи около гърлото му, пръстите ровеха за гръкляна му…
Наложи се да заобиколя спътника си, за да стрелям в гърдите. Изстрелът улучи сърцето и отнесе по-голямата част от лявата страна на гръдния кош. Лявата ръка на вампира увисна на остатъци от тъкан и кост. Трупът се срина заднешком в ковчега си.
Едуард падна на колене, а дъхът свистеше и свиреше в гърлото му.
— Кимни, ако можеш да дишаш! — наредих. Макар че, ако Обри бе смачкал гръкляна му, надали можех да сторя нещо. Освен, може би, да изтърча да доведа Лилиан — докторката…
Едуард кимна. Лицето му бе цялото на пурпурни петна, но поне дишаше.
Ушите ми звъняха от изстрелите на автомата в помещението с каменни стени. Толкова по въпроса за изненадата. Дотук и със сребърния нитрат. Вкарах нов пълнител в оръжието и се върнах до ковчега на Валънтайн. Направих го на парчета. Сега вече беше мъртъв. Едуард с мъка се изправи на крака. Изхриптя:
— На колко беше тази твар?
— Над петстотин — отвърнах.
Той преглътна и явно го заболя.
— Мамка му.
— Не бих опитала да забивам игли в Николаос.
Той успя да ме погледне злобно, все още полуоблегнат на ковчега на Обри.
Обърнах се към петия ковчег. Този бяхме оставили за последно, без дори да се договаряме. Беше нареден до стената. Изящен, бял, твърде малък за възрастен човек. По гравирания му капак играеха отражения от свещите.
Съблазнявах се направо да пробия дупка в ковчега, но трябваше да я видя. Налагаше се да проверя по какво стрелям. Сърцето ми пак се качи в гърлото, а гърдите ми се стегнаха. Тя беше вампир-повелител. Убийството им — дори на дневна светлина — е въпрос на шанс. Погледът им може да те окове до падането на нощта. Техният ум. Гласът им. Толкова много сила! А и Николаос бе най-могъщата, която някога бях виждала. Имах своя свещен кръст. Щях да съм в безопасност… Твърде много кръстове ми бяха отнемали, за да съм съвсем спокойна. Е, добре де! Опитах се да вдигна капака с една ръка, но беше тежък и му липсваше баланс за лесно отваряне не като при съвременните ковчези.
— Може ли да ме прикриваш, Едуард? Или още се учиш наново как се диша?
Той дойде и застана до мен. Почти бе възвърнал обичайния си цвят. Приготвих автомата, а моят партньор хвана капака, вдигна го и го плъзна встрани. Не беше закрепен с панти.
Възкликнах:
— Дявол го взел!
Ковчегът беше празен.
46
— Мен ли търсите? — отекна откъм вратата висок, музикален глас. — Не мърдайте — нали така се казва? На прицел сте ни.
— Не ви съветвам да посягате към оръжието — обади се Бърчард.
Погледнах към Едуард и видях, че ръцете му са близо до картечницата…, но не достатъчно близо. Изражението му бе неразгадаемо, спокойно, обикновено. Като на неделна разходка. Аз бях толкова уплашена, че усещах стомашни киселини в гърлото си. Спогледахме се и вдигнахме ръце.
— Обърнете се бавно — нареди Бърчард.
Така и сторихме.
Той държеше някаква полуавтоматична пушка. Не съм маниак на оръжията като Едуард, тъй че не разпознах марката и модела, но знаех, че пробива големи дупки. Над гърба му стърчеше и дръжка на меч. Меч — най-обикновено старовремско оръжие!
Закари стоеше до него, стиснал пистолет с две ръце, по военному. Не изглеждаше особено доволен.
Бърчард държеше пушката така, сякаш бе роден с нея.
— Моля, хвърлете оръжията и сплетете пръсти на главите си!
Изпълнихме молбата му. Едуард пусна картечницата, а аз изгубих автомата. Имахме предостатъчно други оръжия.
Николаос стоеше отстрани. Изражението й бе ледено и гневно. Гласът й, когато заговори, отекна в залата:
— По-стара съм, отколкото някога сте си представяли. Да не смяташ, че съм подвластна на дневната светлина? След хиляда години? — Тя навлезе в залата, като внимаваше да не минава пред Бърчард или Закари. Прегледа останките в ковчезите. — Ще си платиш за това, съживителке! — след което се усмихна. Досега не бях виждала по-зла гримаса. — Свалете им останалия арсенал, Бърчард! След това съживителката ще си получи наградката!