— И?
Свих рамене:
— Е, в това гробище няма гули.
Той се взираше в мен с внимателно наложено каменно изражение. Беше много добър в това, защото не обичаше да влияе на хората си.
— Току-що каза, че е било нападение на гули.
— Да, но са дошли отнякъде другаде.
— Е, та?
— Не бях чувала досега гули да пътуват толкова далеч извън собственото си гробище… — взирах се в него с надеждата да видя, че разбира какво му говоря.
— Разкажи ми за гулите, Анита! — той извади любимото си малко тефтерче и приготви химикалката.
— Това гробище е свещена земя. Гробищата, заразени с гули, обикновено са много стари или в тях са изпълнявани сатанински или вуду ритуали. Злото, един вид, изсмуква благословията, докато земята стане не-свещена. А щом това се случи, гулите или се нанасят, или се надигат от гробовете. Никой не знае коя версия е вярната.
— Чакай, какво искаш да кажеш с това, че никой не знаел?
— Ами, така си е.
Той поклати глава, втренчи се в бележките, които си бе записал и се намръщи.
— Обясни!
— Вампирите се пораждат от други вампири. Нужен е съживител или вуду-жрец да вдигне зомбитата от гроба. Гулите, поне доколкото знаем, просто самостоятелно изпълзяват от гробовете си. Има теории, че особено злите хора се превръщат в гули. Не ми се вярва. Има и теория, че например хората, ухапани от свръхестествено същество — ликантроп[4], вампир, каквото ще да е, накрая стават гули. Но съм виждала цели изпразнени гробища — всеки един труп е гул. Няма как до един да са били нападани от свръхестествени същества приживе.
— Добре, значи не знаем откъде са дошли гулите. Какво знаем тогава?
— Гулите не гният, за разлика от зомбитата. Те запазват първоначалния си вид, по-скоро като вампирите. Определено са по-интелигентни от животни, но не особено. Страхливи са и няма да нападнат човек, освен ако е наранен или в безсъзнание.
— Е, определено са нападнали пазача на гробището!
— Възможно е преди това да е бил изпаднал в безсъзнание!
— Как?
— Ами, някой да го е ударил, например…
— Доколко е възможно?
— Ами, гулите не си сътрудничат с хора или с другите видове немъртви. Едно зомби се подчинява на заповеди, вампирите си имат свои пътища… Гулите са като глутница животни — вълци, да речем, — но много по-опасни. Ако не си гул, или си закуска, или нещо, от което се крият…
— Тогава какво е станало тук?
— Долф, тези гули са изминали доста път, за да стигнат това гробище. На километри наоколо няма друго. Гулите не се придвижват така. Тъй че може би — само може би — са нападнали пазача, когато е дошъл да ги изгони. Би трябвало да избягат от него, но може би не са…
— А дали не е дело на някой или нещо, което имитира гули?
— Може би, но се съмнявам. Който и да е бил, излапал е този тип! Да, би могъл да го направи и човек, но няма да успее да разкъса тялото по такъв начин. Липсва му нужната сила.
— Вампир?
— Вампирите не ядат месо.
— Зомби?
— Е, може би. Има редки случаи, когато зомбитата полудяват и започват да нападат хора. Явно копнеят за плът. Ако не я получат, започват да се разлагат.
— Мислех си, че зомбитата винаги се разлагат!
— Плътоядните зомбита издържат доста по-дълго от нормалните. Има един случай на жена, която си е запазила човешкия вид цели три години.
— И са я оставили да търчи наоколо и да яде хора?
Усмихнах се:
— Хранели я със сурово месо. Доколкото си спомням, в статията споменаваха, че предпочитала агнешко.
— Статия?
— Всяко занятие си има професионално списание, Долф!
— И как се нарича вашето?
Свих рамене:
— «Съживител» — как иначе?
Той наистина се усмихна!
— Добре. Колко вероятно е да са зомбита?
— Не много. Зомбитата не се движат на глутници, освен, ако не им наредят.
— Дори… — той погледна в бележките си, — ако са «плътоядни зомби»?
— Досега е имало само три документирани случая. Всичките са били ловци-единаци.
— Така, значи са или плътоядни зомби, или някакъв нов вид гули. Това ли е изводът?
Кимнах.
— Аха.
— Добре, благодаря. Съжалявам, че ти прекъснах почивната нощ! — той затвори тефтерчето и ме погледна. Почти се усмихваше. — Секретарят каза, че си била на дамско парти! — Долф размърда вежди. — Гъди-гъди-бебе…
— Не ми се подигравай, Долф!
— Не бих си и помислил!
— До-о-бре! — заявих. — Ако не ти трябвам повече, ще се прибирам!
— Да, свършихме засега. Обади ми се, ако се сетиш още нещо!
— Непременно! — тръгнах обратно към колата си. Окървавените найлонови ръкавици пъхнах в торбата за боклук в багажника. Поразмислих за предпазния гащеризон и накрая го сгънах върху торбата. Можех и да успея да го понося още веднъж.
4
Ликантроп (лат.) — буквално «лудост, при която болният се смята за вълк»; другото название на полухората-полуживотни — Бел. пр.