— Мога да те накарам да правиш, каквото си поискам — обади се Николаос.
Нов прилив на адреналин се вля във вените ми. Много ми идваше. Повърнах в ъгъла. От нерви, пък и от твърде силния удар с пушка в корема. Нервите ме тресяха отпреди — това с пушката беше просто допълнение.
— Тц-тц — обади се Николаос. — Чак толкова ли те плаша?
Най-сетне успях да се изправя.
— Да — признах. Защо да го отричам?
Тя плесна с ръце.
— Олеле-мале! — изражението й внезапно се смени, като скорости на кола. Малкото момиченце изчезна и дори розовата, пищна рокличка не можеше да го върне. Сега лицето на Николаос изглеждаше по-слабо и чуждо. Очите й бяха като големи езера, в които да се удавиш. — Чуй ме, Анита! Усети мощта ми във вените си!
Стоях си, взирах се в пода и имах чувството, че студен вятър брули кожата ми. Изчаквах нещо да трепне в душата ми. Силата й да ме помете и да ме отнесе. Не последва нищо.
Вампирката се намръщи. Малкото момиченце се завърна.
— Ухапах те, съживителке! Би трябвало да пълзиш при една моя дума! Какво си направила?
Промърморих кратка, чистосърдечна молитва и й отговорих:
— Светена вода.
Тя се озъби:
— Този път ще те държим при нас до след третото ухапване! Ще заемеш мястото на Тереза. Вероятно тогава ще проявиш по-голяма готовност да търсиш кой убива вампирите!
Борех се със себе си да не погледна към Закари. Не защото не исках да го издам. Щях да го сторя и просто чаках подходящия момент, когато новината щеше да ни е от полза. Вероятно така щях да допринеса за смъртта на съживителя, но надали щях да разкарам Бърчард или Николаос, а Закари беше най-безопасното създание в цялата зала.
— Не мисля, че ще стане — отвърнах.
— О, обзалагам се на обратното, съживителке!
— Предпочитам да умра.
Вампирката разтвори широко ръце:
— Но аз искам да умреш, Анита! Искам те мъртва!
— Значи сме квит — обадих се.
Тя се изкиска. Зъбите ме заболяха от този звук. Ако наистина искаше да ме измъчва, беше достатъчно само да ме затвори в една стаята със себе си и да се смее. Това вече щеше да е истинско мъчение.
— Хайде, момчета и момичета, да поиграем в тъмницата! — Николаос поведе процесията.
Бърчард ни махна да я последваме. Двамата със Закари вървяха отзад, с оръжията в ръце. Филип стоеше несигурно в средата на залата и ни гледаше как потегляме.
Николаос се провикна през рамо:
— Нека ни последва, Закари!
Съживителят нареди:
— Хайде, Филип, след мен!
Танцьорът се обърна и тръгна след нас, все още с несигурен и не съвсем фокусиран поглед.
— Хайде — подкани ме Бърчард. Вдигна заплашително пушката и аз тръгнах.
Преходът до вратата на тъмницата не беше кой знае колко дълъг. Ако се канеха да ме оковат за стената, щях да ги нападна. Щях да ги накарам да ме убият. Следователно щеше да е по-добре да атакувам Закари. Бърчард можеше да ме рани или да ме прати в безсъзнание, а това би било много, много лош вариант.
Николаос ни поведе надолу по стълбите. Какъв ден за парад! Филип ни следваше, но вече се озърташе и наистина виждаше. Застина, втренчен в мястото, където Обри го беше убил. Протегна ръка и докосна стената. Сви юмрук, търкайки пръсти във възглавничката на дланта си, сякаш усещаше нещо. Посегна към врата си и напипа белега. Изпищя. Ехото отекна.
— Филип! — казах.
Бърчард ме бутна назад с пушката. Филип се сви в ъгъла, скри лице и обгърна коленете си с ръце. Хленчеше високо и пронизително.
Николаос се засмя.
— Стига, стига! — тръгнах към танцьора и Бърчард ме удари с пушката в гърдите. Изкрещях в лицето му: — Застреляй ме, застреляй ме, мътните те взели! Все ще е по-добре от това!
— Стига! — обади се Николаос. Приближи се до мен и аз отстъпих. Тя продължи напред, изблъсквайки ме докато не се озовах до стената. — Не искам да стрелят по теб, Анита, но искам да страдаш. Ти уби Уинтър с малкото си ножле. Нека видим колко си добра в действителност! — тя се отдалечи от мен. — Бърчард, върни й ножовете!
Той нито се поколеба, нито попита защо. Просто дойде при мен и ми ги връчи с дръжките напред. И аз не задавах въпроси. Просто ги взех.
Николаос внезапно се озова до Едуард. Той се помъчи да се дръпне.
— Убий го, ако пак мръдне, Закари!
Съживителят се приближи с прицелен пистолет.
— Коленичи, смъртни!
Едуард не го стори. Погледна към мен. Николаос го ритна в сгъвката на коляното достатъчно силно, за да го накара да изпъшка. Той падна на едно коляно. Вампирката сграбчи дясната му ръка и я издърпа зад гърба. С другата си ръчица го стисна за врата.