Изпищях:
— Нееееее!
Някакъв пистолет стреля и Николаос трепна — веднъж, два пъти… Изправи се и усетих вятъра. Носеше се през помещението като порив в началото на буря.
Едуард се облягаше на стената, стиснал изтървания от Закари пистолет.
Вампирката се хвърли към него и той изпразни пълнителя в крехкото й тяло. Тя дори не трепна.
Седнах и проследих напредването й към Едуард. Той я замери с празния пистолет. Тя внезапно го връхлетя и го събори на пода.
Мечът лежеше на земята и беше дълъг почти колкото моя ръст. Извадих го от канията. Тежък и странен, влечеше ръката ми надолу. Вдигнах го над главата си, отпуснах плоската страна на острието на рамо и хукнах към Николаос.
Тя отново нареждаше с онзи висок, напевен глас:
— Ще те направя мой, смъртни! Мой!
Едуард изврещя. Не виждах добре причината. Вдигнах меча и тежестта му ме повлече надолу и настрани, точно както планирах. Удари се във врата на вампирката с тежко, мокро тупване. Острието застърга в кост и аз го измъкнах. Не удържах върха и той одраска пода.
Николаос се обърна към мен и се накани да се изправи. Вдигнах отново меча и замахнах, а инерцията ме повлече след него. Изпука кост и щом Николаос се свлече на колене, аз също паднах на пода. Главата й още висеше на ивици кожа и плът. Примигна срещу мен и се опита да се изправи.
Изкрещях и замахнах изотдолу, влагайки цялата си сила. Ударът улучи вампирката между гърдите и аз се изправих с меча в ръце, натисках ли натисках… Плисна кръв и аз я приковах към стената. Острието се подаваше откъм гърба й и издра стената, когато тя се плъзна надолу.
Паднах на колене до трупа. Да, до трупа, защото тя беше мъртва!
Погледнах към Едуард. На шията му имаше кръв.
— Ухапа ме! — каза той.
Борех се за въздух, имах проблеми с дишането, но това беше прекрасно. Бях жива, а тя — не. Тя не беше, мамицата й!
— Не бой се, Едуард, ще ти помогна. Имаме предостатъчно светена вода — ухилих се.
Той ме позяпа известно време, след това се разсмя и аз се засмях с него. Още се кискахме, когато плъхолаците изпълзяха от тунела. Рафаел, Кралят на плъховете, пулеше черните си копчета-очи срещу касапницата.
— Тя е мъртва.
— Зън-зън, вещицата е мъртва! — съгласих се.
Едуард поде песничката:
— Проклетата стара вещица!
Отново се разкикотихме заедно, а косматата докторка Лилиан се погрижи за раните ни — първо за тези на Едуард.
Закари още лежеше на земята. Раната на гърлото му бе започнала да се затваря, кожата се слепваше. Щеше да живее, ако този термин изобщо му прилягаше.
Вдигнах ножа си от пода и пристъпих към съживителя. Плъховете ме гледаха. Никой не ме спря. Коленичих до нещастника и разрязах ръкава на ризата му. Оголих гри-грито. Той все още не можеше да говори, но ококори очи.
— Помниш ли, когато се опитах да го намажа с моята кръв? Ти ме спря. Явно се боеше, макар че не разбрах защо… — седнах до него и погледах как се самовъзстановява. — Всяко гри-гри се нуждае от някаква определена грижа — на това тук му трябва вампирска кръв — и има нещо, което никога не бива да правиш, иначе магията спира. Пуф и край! — протегнах ръка, от която все още съвсем задоволително капеше кръв. — Човешка кръв, Закари, толкова ли е опасна?
Той успя да издаде нещо като:
— Н’дей!
Кръвта се стече по лакътя ми и капката — гъста и тръпнеща — увисна над неговата ръка. Той се помъчи да поклати глава — не, не… Капката се откъсна и пльосна на рамото му, без да оцапа гри-грито.
Той целият се отпусна.
— Днес ми липсва търпение, Закари — разтрих кръвта по плетената лента.
Очите на съживителя блеснаха, оголвайки бялото. Той издаде странен звук. Ръцете му задраскаха по пода. Гърдите му подскачаха, сякаш не можеше да диша. От гърлото му се изтръгна въздишка — дълга и съскаща — и той утихна.
Проверих за пулс — нищо. Отрязах гри-грито с ножа си, свих го на топка в дланта си и го пъхнах в джоба. Зловещ продукт на занаята.
Лилиан дойде да ми превърже ръката.
— Това е само временно. Ще ти трябват шевове. Кимнах и се изправих.
Едуард се обади:
— Какво правиш?
— Събирам другите оръжия… — трябваше да намеря Жан-Клод. Не го казах на глас. Не смятам, че спътникът ми щеше да ме разбере.
С мен дойдоха двама от плъховете. Това ме устройваше. Нека ме придружат, стига да не се месят. Филип още бе свит в ъгъла. Там го и оставих.