Взех оръжията. Провесих картечницата през рамо и стиснах автомата в ръце. Зареден с амуниции за мечки. Бях убила вампир на цели хиляда години. Не, не аз. Определено не и аз!
Заедно с плъховете намерихме стаята за наказания. В нея имаше общо шест ковчега. На капака на всеки имаше осветен кръст, затворени ги придържаха сребърни вериги. В третия намерих Уили, така дълбоко заспал, сякаш никога нямаше да се събуди. Така го и оставих, да отвори очи с падането на нощта. Да тръгне по своята си работа. Уили не беше лош човек. А като за вампир беше направо страхотен!
Всички други ковчези се оказаха празни, само последният остана неотворен. Откачих веригите и поставих кръста на земята. Жан-Клод се взря в мен. Очите му бяха среднощен огън, усмивката му — мила. Спомних си първия си сън — ковчегът пълен с кръв, той посяга към мен… Отстъпих и вампирът се надигна от ложето си.
Плъхолаците се раздвижиха със съскане.
— Всичко е наред — обадих се. — Той е един вид на наша страна.
Жан-Клод излезе от ковчега, сякаш бе поспал добре. Усмихна се и протегна ръка:
— Знаех си, че ще се справиш, ma petite.
— Ти, арогантен кучи син такъв! — ръгнах го в корема с дулото на картечницата. Присви се, колкото ми трябваше. Цапнах го по брадичката и той се олюля. — Махай се от ума ми!
Жан-Клод потри лице и по пръстите му остана кръв.
— Белезите са постоянни, Анита. Не мога да ги махна.
Стиснах оръжието така, че пръстите ме заболяха.
Кръв покапа от раната на ръката ми. Замислих се. В началото исках да стрелям, докато красивото му лице стане на пихтия. Не го направих. По-късно сигурно щях да съжалявам, но…
— Можеш ли да не ме навестяваш насън, ако не друго? — попитах.
— Да, това е по силите ми. Съжалявам, ma petite!
— Стига си ми викал така!
Вампирът сви рамене. На светлината на факлите черната му коса изглеждаше почти пурпурна. Направо спираше дъха.
— Стига си играл с ума ми, Жан-Клод!
— Какво точно искаш? — попита той.
— Знам, че тази прекомерна красота е номер. Така че, спри!
— Не го правя аз — уточни той.
— Това пък какво точно значи?
— Когато откриеш отговора, Анита, върни се при мен и ще поговорим!
Бях твърде уморена за загадки.
— За какъв се смяташ ти, бе? Да използваш така хората…
— Аз съм новият господар на града — отвърна Жан-Клод. Внезапно се озова до мен и докосна бузата ми с пръсти. — А ти ме сложи на трона!
Отскочих назад.
— Стой по-далеч от мен известно време, Жан-Клод, защото, кълна се…
— Ще ме убиеш ли? — попита той. Усмихваше се. Надсмиваше ми се.
Не го застрелях. А и някои хора казват, че нямам чувство за хумор.
Намерих една стая с пръстен под и няколко плитки гроба. Филип ме остави да го заведа до там. Чак вътре спря, втренчен в прясно изкопаната дупка и после се обърна към мен.
— Анита?
— Шшшт — успокоих го.
— Анита, какво става?
Започваше да си припомня. Щеше да се посъживи почти напълно след няколко часа. За един-два дни щеше да е досущ като истинския Филип.
— Анита? — говореше високо и колебливо. Малко момче, което се бои от тъмното. Сграбчи ме за ръката и според мен си беше съвсем истински… Очите му бяха все тъй съвършено кафяви.
— Какво става?
Изправих се на пръсти и го целунах по бузата. Кожата му бе топла.
— Трябва да си починеш, Филип, уморен си.
Той кимна и повтори:
— Уморен съм.
Поведох го по меката пръст. Той легна на нея, после седна с ококорени очи и посегна към мен.
— Обри! Той…
— Обри е мъртъв. Вече не може да те нарани!
— Мъртъв? — Филип огледа внимателно тялото си, сякаш едва сега го видя за първи път. — Обри ме уби.
Кимнах.
— Да, Филип!
— Страх ме е.
Прегърнах го и разтрих гърба му с кръгови, безполезни движения. Притискаше ме така, сякаш никога нямаше да ме пусне.
— Анита!
— Шшшт, шшт! Всичко е наред. Всичко е наред!
— Ще ме върнеш в гроба, нали? — той се отдръпна, за да вижда лицето ми.
— Да — кимнах.
— Не искам да умра.
— Вече си мъртъв…
Филип се загледа в ръцете си и ги размърда.
— Мъртъв? — прошепна. — Мъртъв ли? — и легна на прясно изкопаната пръст. Помоли: — Положи ме да почивам в мир!
Така и сторих.
Накрая очите му се затвориха и лицето му се отпусна, мъртво. Потъна в дупката и изчезна.
Паднах на колене до гроба на Филип и се разплаках.
48
Едуард се отърва с изкълчено рамо, две счупени кости и плюс това — едно вампирско ухапване. Аз получих четиринайсет шева. И двамата се оправихме. Тялото на Филип бе преместено в местното гробище. Наминавам да го поздравя всеки път, когато работя там. Макар да знам, че е мъртъв и не му пука. Гробовете са за живите, не за мъртвите. Дават ни нещо, върху което да се съсредоточим вместо факта, че любимите ни хора гният под земята. Мъртвите не се интересуват от хубавите цветенца и гравираните мраморни статуи.