— Не се бори с мен!
— Не искам да те гледам в очите!
— Имаш честната ми дума, че няма да се опивам да те омагьосвам. Тази нощ спокойно можеш да ме гледаш в очите. Кълна се! — Той погледна към полицейската кола, която още приближаваше към нас. — Ако полицията се намъкне в това, не бих могъл да обещая какво ще стане с приятелката ти!
Насилих се да се отпусна в обятията му и да притисна тяло към неговото. Сърцето ми блъскаше здраво, сякаш бях тичала. След това осъзнах, че онова, което чувам, не е моето сърцебиене. Пулсът на Жан-Клод препускаше през тялото ми. Чувах го, усещах го, направо можех да го стисна за сърцето. Втренчих се в лицето му. Очите му бяха с най-тъмносиния цвят, който съм виждала, съвършени като небето в полунощ. Бяха тъмни и живи, но не забелязах следа от усещането за потъване, за придърпване. Бяха си просто очи.
Наведе се към мен. Прошепна:
— Кълна се!
Канеше се да ме целуне. Не исках такова нещо! Но не исках и полицията да спира и да ни разпитва. Не исках да обяснявам кървавите петна и скъсаната блуза. Устните му се поколебаха над устата ми. Сърцето му биеше шумно в ушите ми, неговият пулс се ускоряваше, а дишането ми бе накъсано от жаждата му.
Устните му бяха като коприна, езикът — бърза влага. Опитах се да се дръпна и открих, че е подпрял главата ми с ръка, притискайки устата ми към себе си.
Фенерчето ни освети. Отпуснах се върху Жан-Клод и го оставих да ме целува. Устите ни се долепиха. Езикът ми откри гладката твърдост на кучешките му зъби. Дръпнах се и той ме пусна. Притисна лицето ми към гърдите си, ръката му беше като стоманена пружина върху гърба ми и ме натискаше непрестанно. Той трепереше и то не от дъжда.
Дишането му беше накъсано, сърцето му подскачаше под кожата точно до бузата ми. Мазно-грапав, белегът му от изгаряне опираше в лицето ми.
Гладът на вампира се изля върху мен като жесток прилив — като горещ полъх. Досега ме беше предпазвал от него.
— Жан-Клод! — Не се опитвах да прикривам страха в гласа си.
— Тихо! — през тялото му пролази тръпка. Изпъшка шумно. Пусна ме толкова рязко, че се олюлях.
Отстъпи встрани от мен и се облегна на една паркирана кола. Обърна лице срещу дъжда. Още чувствах пулса му. Никога досега не бях усещала толкова остро сърцебиенето си, притока на кръв през вените… Стегнах се — да треперя под топлия дъжд!
Полицейската кола беше изчезнала в мрака на улицата. След около пет минути Жан-Клод се изправи. Вече не усещах сърцебиенето му, а моето собствено сърце туптеше бавно и равномерно. Каквото и да се бе случило, вече приключи.
Той ме подмина и подвикна през рамо:
— Ела, Николаос ни чака вътре!
Последвах го през вратата. Не се опита да ме хваща за ръка. Всъщност стояхме далеч един от друг, докато се влачех след него през малкото квадратно фоайе. Зад бюрото на рецепцията седеше човек — мъж. Вдигна очи от списанието, което четеше. Стрелна с поглед Жан-Клод, после мен. Изгледа ме похотливо.
Озъбих му се. Той сви рамене и се върна към списанието си. Жан-Клод пъргаво се изкачи по стълбите, без да ме чака. Дори не погледна назад. Може би чуваше стъпките ми зад себе си или просто не го беше грижа дали ще го последвам.
Предположих, че вече не се преструваме на любовници. Колко забавно! Бях почти готова да кажа, че един вампир-повелител си няма вяра, когато е около мен.
Озовахме се в дълъг коридор с врати от двете страни. Жан-Клод вече влизаше в една от стаите. Приближих полека. Отказвах да се разбързам. Който и да ме чакаше, нека си чака.
В стаята имаше легло, шкафче с лампа и три вампира: Обри, Жан-Клод и странна женска вампирка. Обри стоеше в далечния ъгъл, близо до прозореца. Усмихваше ми се. Жан-Клод беше до вратата. Женската се изтягаше на леглото. Изглеждаше точно както следва да изглежда един вампир. Дългата, права черна коса струеше по раменете й. Роклята й беше дълга и черна. Носеше високи черни ботуши с три пръста токчета.
— Погледни ме в очите! — нареди тя.
Стрелнах я с поглед, преди да се овладея и след това се втренчих в пода пред себе си.
Тя се засмя — със същата плътност и пищност като Жан-Клод. Звук, който направо можеш да докоснеш с ръка.
— Затвори вратата, Обри! — нареди. Произнасяше «р» то плътно и с някакъв акцент, който не разпознах.
Обри се отърка в мен, докато затваряше вратата. Застана отзад, там където не можех да го виждам. Пристъпих, за да се обърна гърбом към единствената незаета стена, така че всичките да са ми под око — нищо че това нямаше да ми е от голяма полза.