— Боиш ли се още? — попита Обри.
— Кървиш ли още? — поинтересувах се аз.
Той скръсти ръце над кървавото петно на ризата си.
— Ще видим кой ще кърви, когато утрото настъпи!
— Обри, не се дръж глупаво! — вампирката на леглото се изправи.
Токчетата й изтракаха по голия под. Тя ме заобиколи и се наложи да се боря с желанието да се въртя, за да ми е под око. Засмя се отново, сякаш знаеше какво правя. Попита:
— Значи искаш да гарантирам безопасността на приятелката ти?
Върна се и седна изящно на леглото. Голата, олющена стая изглеждаше някак още по-зле, когато тя се намираше в нея със своите кожени ботуши за поне двеста долара.
— Не — отвърнах.
— Нали това искаше, Анита? — попита Жан-Клод.
— Казах, че искам гаранция от господаря на Обри.
— Говориш с господарката ми, момиче!
— Не, не говоря!
В стаята внезапно се възцари мъртвешка тишина. Чувах как нещо чегърта вътре в стената. Налагаше се да вдигна очи, за да се убедя, че вампирите още са си тук. Всички те бяха напълно неподвижни — като статуи, без следа от движение или дишане, или живот. И тримата бяха толкова ужасно стари…, но нито един — достатъчно стар, че да е Николаос.
— Аз съм Николаос — заяви жената с примамлив глас, който изпълни стаята. Щеше ми се да й повярвам, но не би.
— Не — отвърнах. — Ти не си господар на Обри! — рискувах да я погледна в очите. Бяха черни и се ококориха изненадано, когато се обърнах към нея. — Много си стара и си наистина добра, но не си достатъчно възрастна или силна, за да господстваш над Обри.
Жан-Клод се обади:
— Казах ти, че ще те прозре!
— Млъкни!
— Играта свърши, Тереза! Тя знае.
— Само защото ти си й казал.
— Я им обясни как научи, Анита!
Свих рамене.
— Усещам я погрешно. Просто не е достатъчно стара. От Обри идва повече усещане за сила, отколкото от нея. Така не е правилно!
— Все още ли настояваш да говориш с господаря ни? — попита жената.
— Все още искам гаранции, че приятелката ми е в безопасност! — огледах стаята и всеки от тях поотделно. — И тези глупави игрички започнаха да ми омръзват!
Обри внезапно тръгна към мен. Всичко премина на забавен кадър. Нямаше време за страх. Опитах се да отстъпя, като знаех, че няма къде да ида.
Жан-Клод се втурна към него с протегнати ръце. Нямаше да успее навреме.
Ръката на Обри изникна от нищото и ме улучи в рамото. Ударът ми изкара всичкия въздух и ме отпрати назад. Гърбът ми се удари в стената. Главата ми се чукна здраво миг по-късно. Светът притъмня. Плъзнах се надолу по стената. Не можех да дишам. Малки бели искрици танцуваха в здрача. Причерня ми. Пльоснах се на пода. Изобщо не болеше. Борех се да дишам, докато гърдите ми се запалиха и мракът отнесе всичко наоколо.
9
В мрака се рееха гласове. Видения.
— Не трябваше да я местим!
— Да не искаш да не се подчиниш на Николаос?
— Помогнах да я донесат тук, нали? — Гласът беше мъжки.
— Да — отвърна някаква жена.
Лежах със затворени очи. Не сънувах. Спомних си ръката на Обри, изникваща от нищото. Беше просто шамар с отворена длан. Ако свиеше юмрук…, но не го стори. Бях жива.
— Анита, будна ли си?
Отворих очи. Светлината направо ме прониза. Замижах срещу светлото и болката, но тя остана. Обърнах глава — и това се оказа грешка. Болката беше главозамайваща. Имах чувството, че костите на черепа ми се опитват да се разбягат. Вдигнах ръце да прикрия очите си и изстенах.
— Анита, добре ли си?
Защо ли хората винаги те питат това, когато е очевидно, че не си добре? Отвърнах шепнешком, понеже не бях сигурна дали изобщо мога да заговоря. Май се справих успешно.
— Направо съм супер!
— Какво? — поинтересува се жената.
— Мисля, че проявява сарказъм! — обясни Жан-Клод. Прозвуча ми облекчен. — Надали е наранена твърде зле, щом се шегува.
Не бях сигурна за «наранена твърде зле». Гадеше ми се на вълни, от главата към стомаха, вместо обратно. Бях готова да се обзаложа, че имам сътресение на мозъка. Въпросът беше: колко зле бях?
— Можеш ли да се движиш, Анита?
— Не — прошепнах.
— Нека перифразирам. Ако ти помогна, ще успееш ли да седнеш?
Преглътнах, опитвайки се да дишам през болката и гаденето.
— Може би…
Жан-Клод ме подхвана под мишниците и костите на черепа ми веднага се разбягаха в различни посоки. Изпъшках и преглътнах.
— Ще повърна!
Преобърнах се на четири крака. Избързах с това. Болката беше като въртоп от светлина и мрак. Стомахът ми се сви. В гърлото ми се надигна киселина. Главата ми избухна.