Жан-Клод ме държеше през кръста, положил прохладната си длан на челото ми и така удържаше черепа ми на място. Гласът му ме държеше — успокоителен саван, плъзгащ се по кожата ми. Говореше на френски много тихичко. Не разбрах нито думица, но и нямаше нужда. Гласът му ме държеше, люлееше ме, отне част от болката.
Той ме прегърна и ме притисна към гърдите си, а аз бях твърде слаба да се съпротивлявам. Болката крещеше в черепа ми, но сега беше далечна и пулсираща. Все още ми беше трудно да извърна глава, сякаш костите ми щяха да се разпаднат, но поне болката беше друга поносима.
Той избърса лицето и устата ми с влажна кърпа.
— По-добре ли се чувстваш вече? — попита.
— Да! — досега не бях усетила, че болката е изчезнала.
Тереза се обади:
— Жан-Клод, какви ги вършиш?
— Николаос я иска в съзнание и добро състояние за аудиенцията. Ти я видя. Тя трябва да иде в болница, не да я тормозим още!
— И за това й помогна… — вампирката май се забавляваше. — Николаос няма да остане доволна!
Усетих го как свива рамене.
— Сторих каквото беше нужно.
Вече можех да отворя очи, без да мижа или да увеличавам болката. Бяхме в тъмница, нямаше по-подходяща дума за мястото. Дебели каменни стени обкръжаваха квадратно помещение, може би шест на шест метра. Към дебелата дървена врата водеха стъпала. На стените имаше дори окачени вериги. Между тях, поставени в скоби, сияеха факли. Липсваха единствено дръвник и закачулен в черно инквизитор — от онези с големите, масивни ръце и татуировка, на която пише «Обичам мама!». Оха, така щеше да е просто съвършено!
Чувствах се по-добре, много по-добре. Не би трябвало да се възстановявам толкова бързо. И преди съм пострадвала и то много зле. Не ти минава просто ей така.
— Можеш ли да седнеш сама? — попита Жан-Клод.
За моя изненада, отговорът беше положителен. Седнах и опрях гръб на стената. Болката още съществуваше, но просто не беше толкова силна. Вампирът извади кофа изпод стълбите и изми пода. В средата на килията имаше съвсем модерен канал.
Тереза стоеше и ме зяпаше с ръце на бедрата.
— Определено се възстановяваш бързо! — гласът й бе натежал от веселие и от нещо друго, което не успях да определя.
— Болката и гаденето вече почти преминаха. Как?
Тя се ухили подигравателно.
— Трябва да питаш Жан-Клод, не мен. Това е негово дело, не мое.
— Защото ти не би го сторила! — в гласа му долових горещ гняв.
Тя пребледня.
— Да, не бих — за нищо на света!
— За какво става дума? — намесих се.
Жан-Клод ме погледна с неразгадаемото си, прекрасно лице. Тъмните му очи се втренчиха в моите. Все още си бяха просто очи.
— Давай, повелителю, кажи й. Да видим колко ще ти е благодарна!
Той само се взираше внимателно в мен.
— Пострада много зле, имаше сътресение на мозъка. Но Николаос не би ни оставила да те закараме в болница, докато това… интервю не приключи. Боях се, че ще умреш или няма да можеш да… функционираш… досега не го бях виждала толкова несигурен. — Така че споделих жизнената си сила с теб.
Опитах се да поклатя глава. Голяма грешка. Притиснах длани към челото си.
— Нищо не разбрах!
Той разтвори широко ръце:
— Думите не ми достигат!
— О, позволи на мен! — обади се Тереза. — Той направи първата крачка към превръщането ти в човешки слуга.
— Не! — все още ми беше трудно да мисля ясно, но знаех, че това не е правилно. — Той не се е опитвал да ме излъже нито с мисли, нито с очи. Не ме е ухапал!
— Нямам предвид някоя от онези патетични полутвари, които сме хапнали веднъж-дваж и използваме за делата си. Имам предвид постоянен човешки слуга, който никога няма да бъде ухапан или наранен. Такъв, който ще остарява почти толкова бавно, колкото нас самите…
Все още не разбирах. Вероятно си пролича, защото Жан-Клод се обади:
— Взех болката ти и ти дадох малко от моята… издръжливост.
— Значи ти изпитваш болката, така ли?
— Не, нея я няма. Просто те направих по-трудна за нараняване.
Все още не успявах да го разбера напълно — или пък просто бе извън възможностите ми да схвана смисъла на казаното.
— Не разбирам!
— Слушай, жено, той сподели с теб нещо, което се смята за голям дар, даван само на хора, доказали невероятната си ценност!
Втренчих се в Жан-Клод:
— Това значи ли, че по някакъв начин съм в твоя власт?
— Точно обратното — обясни Тереза, — сега имаш имунитет към погледа, гласа и ума му. Ще му служиш по своя воля, нищо повече. Нали разбираш какво е сторил!
Втренчих се в черните й очи. Те си бяха просто очи. Тя кимна.