— Сега май започваш да разбираш. Като съживител имаше частичен имунитет към погледа ни. Сега имаш почти пълен… — Тереза се засмя лаещо. — Николаос ще ви съсипе и двамата! — С тези думи тя тръгна към стълбите и токчетата й затракаха по камъните. Остави вратата отворена.
Жан-Клод дойде и се наведе над мен. Изражението му беше неразгадаемо.
— Защо? — попитах аз.
Той просто се взираше в мен. Изсъхналите непослушни къдрици се виеха покрай лицето му. Все още беше красив, но рошавата коса му придаваше по-истински вид.
— Защо?
Тогава той ми се усмихна и около очите му се появиха бръчки от умора.
— Ако беше умряла, господарката щеше да ни накаже. Обри вече страда заради… недискретността си.
Той се обърна и изкачи стълбите. Движеше се по тях като котка, като изтъкан от безплътна, течна грациозност.
Спря се на прага и пак ме погледна.
— Някой ще дойде да те вземе, когато Николаос реши, че му е дошло времето. — затвори вратата и чух да я зарезва и заключва. Плътен и почти кипнал от смях, гласът му долетя до мен през дъските, когато добави: — И, вероятно, защото те харесвам!
Смехът му беше горчив като натрошено стъкло.
10
Просто трябваше да проверя заключената врата. Да я поблъскам, да поровя в ключалката — като че ли знаех как да се оправям с ключалки. Да проверя дали няма хлабавина в решетките — все едно изобщо бих могла да се пропъхна през тясното прозорче.
Проверих вратата, защото не можах да устоя. Същата нужда те кара да блъскаш по куфара си, когато оставиш ключовете вътре.
Вечно се озовавам от неправилната страна на сума ти заключени врати. Нито една от тях не се е отворила току-така пред мен, но за всяко нещо си има първи път. Да, все някога ще доживея… Я по-добре задраскай това — изразът не го бива.
Странен звук ме върна обратно към килията и нейните ронещи се, влажни стени. В дъното бързешком притича плъх. Друг надничаше от края на стълбите и мърдаше с мустачки. Предполагам, че няма тъмници без плъхове, но с радост бих потърсила такава.
Нещо друго заобиколи стълбите; на светлината на факлите ми се стори, че е куче. Не беше. Плъх с размерите на немска овчарка седеше на тлъстите си черни бедра. Взираше се в мен, притиснал плътно огромните лапи към рошавите си гърди. Облещи насреща ми едното си голямо, черно око-копче. Разтегли устни и оголи жълтите си зъби. Резците бяха като един пръст дълги затъпени кинжали. Изкрещях:
— Жан-Клод!
В килията отекна високочестотно писукане, придружено от ехо, което сякаш минаваше през тунел. Пристъпих към ръба на стълбищната площадка. И го видях. Тунел, издълбан в стената, висок почти един човешки бой. Плъховете се изсипваха оттам като плътна, космата вълна, писукаха и се хапеха. Изляха се от него и започнаха да търчат по пода.
— Жан-Клод! — заблъсках по вратата, дърпах решетките — всичко, което бях опитала и преди. Безполезно беше. Нямаше да се измъкна. Ритнах вратата и изпищях: — Проклятие!
Викът ми отекна в каменните стени и почти заглуши звука от хилядите дращещи нокти.
— Няма да дойдат да те вземат, преди да свършим с теб!
Застинах, все още опряла ръце на вратата. Обърнах се бавно. Гласът се бе разнесъл от килията. По пода се гърчеха и бореха малки космати телца. Стаята изпълваха високочестотни писъци, гъста като четка козина, тракане на хиляди малки нокътчета… Бяха хиляди — хиляди!
Четири гигантски плъха седяха като планини насред гърчещата се рошава вълна. Единият се взираше в мен с очи като черни копчета. В погледа му нямаше нищо животинско. Не бях виждала плъхолаци досега, но бях готова да се обзаложа, че съм точно в тяхната компания.
Единият се изправи с полуподгънати крака. Беше с човешки ръст и тясно, плъше лице. Огромна гола опашка се виеше около присвитите му крака като дебело въже от плът. То — не, той, определено беше «той» — протегна ноктестата си ръка.
— Слез и се присъедини към нас, човеко!
Гласът му беше плътен, сякаш космат, с нещо като скимтене на заден фон. Всяка дума бе ясно изречена и все пак някак… неправилна. Устните на плъховете не са приспособени за говорене.
Нямах намерение да слизам по стълбите. Не, не! Сърцето ми вече бе заседнало в гърлото. Познавам човек, оцелял след нападение на върколак — за малко да умре, а накрая самият той стана вълк. Познавам и един друг, който бе само леко одраскан и се превърна в тигролак. Голяма е вероятността, ако дори ме драснат, след месец да танцувам с космато лице, а в притурка — черни очи-копчета и жълти зъби. Мили Боже!
— Слез тук, човече. Слез да си поиграем!