Преглътнах с усилие. Имах чувството, че се опитвам да си глътна и сърцето.
— Нямам такова намерение!
Плъхът се изсмя съскащо:
— Тогава ние ще се качим да те вземем! Пристъпи към по-нисшестоящите животинки и те се разделиха пред него трескаво, прескачайки се едно-друго в усилието си да избегнат докосването му. Застана на ръба на стълбите и вдигна глава към мен. Козината му беше кажи-речи с цвета на пчелен мед, прошарен с русо.
— Ако те свалим насила от стълбите, няма да ти хареса особено!
Преглътнах отново. Вярвах му. Потърсих ножа си и открих, че канията е празна. Естествено — вампирите ми го бяха взели. Проклятие!
— Слез долу, човеко, слез да си играем!
— Ако ме искаш, ще трябва да дойдеш да ме хванеш!
Той нави опашка около ръцете си и я погали. Едната му ноктеста длан порови в козината по корема му и той се почеса по-долу. Взирах се с все сили в лицето му и звярът се разсмя срещу мен.
— Доведете я!
Към стълбите пристъпиха два от плъховете с размери на кучета. Малко мишле изписка и се търкулна под краката им. Изпищя високо и жалостиво… и нищо повече. Гърчеше се, докато другите твари му се нахвърляха. Изпукаха дребни костици. Нищо не отиваше на боклука…
Притиснах се към вратата, сякаш можех да се просмуча през нея. Двата плъха пълзяха по стълбите — бяха гъвкави и охранени животни. Но в очите им нямаше нищо животинско. Искрицата в тях бе човешка и разумна.
— Чакай, чакай! Плъховете се поколебаха. Човекът-плъх отвърна:
— Да?
Преглътнах шумно.
— Какво точно искаш?
— Николаос ни помоли да те позабавляваме, докато чакаш.
— Това не е отговор на въпроса ми. Какво искаш от мен? Какво точно искаш?
Устните се дръпнаха нагоре и разкриха жълтите му зъби. Изглеждаше като озъбване, но според мен беше усмивка.
— Слез при нас, човеко. Докосни ни, нека ние те докоснем. Нека те научим на радостта от козината и зъбите! — Той прокара нокти през космите на бедрата си. Този жест привлече вниманието ми към слабините му. Отклоних очи, а по лицето ми плъзна гореща вълна. Изчервявах се! Дявол го взел!
Когато заговорих, гласът ми беше почти уверен. Попитах:
— Предполага се, че това трябва да ме впечатли, така ли?
Той застина за миг, после се озъби.
— Свалете я тук долу!
Страхотно, Анита, противи му се! Намеквай, че оборудването му е малко… миниатюрно.
От съскащия му смях ме полазиха ледени вълни.
— Тази нощ ще се забавляваме! Отсега го предвкусвам!
Гигантските плъхове се изкачиха по стъпалата, под козината им се виеха мускули, мустаците им бяха дебели като жици и мърдаха трескаво. Притиснах гръб към вратата и започнах да се плъзгам надолу по дървото.
— Моля ви, моля ви недейте! — гласът ми звучеше високо и изплашено, мразех се.
— Толкова скоро ли те пречупихме? Колко тъжно! — обади се човекът-плъх.
Двата гигантски плъха вече почти ме бяха достигнали. Облегнах здраво гръб на вратата, присвила колене и забила здраво пети в пода и повдигнала останалата част от стъпалото. Един нокът докосна крака ми и аз трепнах, но устоях. Трябваше да стане добре. Моля те, Боже, не им позволявай да ми пуснат кръв! Мустачки задраскаха по лицето ми, налегна ме тежестта на нещо космато…
Ритнах, удряйки плъха и с двата си крака. Той се надигна на задни лапи и се катурна. Олюля се, размахвайки бясно опашка. Аз се хвърлих напред и го блъснах в гърдите. Звярът се преобърна през ръба.
Вторият плъх се присви и издаде басово ръмжене. Гледах как мускулите му се стягат, приклекнах на едно коляно и се напрегнах. Ако ми скочеше, докато бях права, също щях да падна през ръба. И без друго бях на косъм.
Скочи. Проснах се ничком на пода и се претъркулих. Ритнах го с крак и блъснах с ръка топлото му тяло, за да го ускоря. Плъхът прелетя над мен и изчезна от погледа ми. Чух изплашените му писъци, докато падаше. Накрая се разнесе глухо «туп». Задоволително! Съмнявах се, че съм убила някой от двамата. Но вложих всичко от себе си в опита.
Изправих се и отново облегнах гръб на вратата. Човекът-плъх вече не се хилеше. Усмихнах му се сладко най-добрата ми ангелска усмивчица. Не ми се стори впечатлен.
Той посегна с лапа, сякаш разделяше въздуха — плавно. По-дребните плъхове се втурнаха напред заедно с жеста му. Нагоре по стълбите заприижда подвижна кафява вълна от малки космати телца.
Можех и да успея да сваля неколцина от тях, но не и всичките. Ако той го пожелаеше, жива щяха да ме изядат — по една малка пурпурна хапчица за всеки…
Плъховете зашумоляха около краката ми, драпаха и се караха. Малките телца се удряха в ботушите ми. Един се изпъна в цял ръст, посягайки да докопа кончова. Изритах го. Изписка и падна през ръба.