Гигантските плъхове изтеглиха един от ранените си приятели настрани. Не помръдваше. Другият, който бях метнала, куцаше.
Един плъх скочи нагоре и заби нокти в блузата ми. Увисна там с вкопчени в плата лапи. Усещах тежестта му между гърдите си. Сграбчих го през корема. Заби зъби в дланта ми така, че ги сключи в плътта, разкъсвайки кожата и пропускайки костите. Изпищях и метнах тварта надалеч от мен. Увисна на ръката ми като противна обеца. По козината му се стичаше кръв. Още едно зверче също скочи на блузата ми.
Човекът-плъх се усмихваше.
Един от плъховете се катереше, взел на прицел лицето ми. Сграбчих го за опашката и го издърпах. Изкрещях:
— Боиш се да дойдеш лично, а? Боиш се от мен, така ли? — гласът ми бе изтънял от паника, но го казах: — Приятелите ти пострадаха, заети с дело, с което се боиш да захванеш ти! Така ли е? А?
Гигантските плъхове гледаха ту мен, ту човека-плъх. Той отвърна на изпитателния им поглед.
— Не се страхувам от хората!
— Ами тогава се качи, вземи ме лично, ако успееш!
Плъхът на ръката ми се откъсна и рукна поток от кръв. Кожата между палеца и показалеца ми бе разкъсана на парчета.
По-дребните плъхове се поколебаха и се заозъртаха диво. Един вече бе изкатерил почти догоре панталоните ми. Сега скочи на пода.
— Не се страхувам!
— Ами докажи го!
Вече звучах малко по-уверено, може би като деветгодишна вместо като на пет.
Гигантските плъхове се взираха в русия — настоятелно, оценително и изчакващо. Командирът им отново махна с лапа, този път назад. Плъховете се разпищяха и се изправиха на задни крачета, озъртайки се, сякаш не можеха да повярват, но се застичаха надолу по стълбите по същия път, по който се бяха качили.
Облегнах се на вратата с омекнали колене и притиснах ухапаната си ръка към гърдите. Човекът-плъх тръгна нагоре по стълбите. Движеше се леко на удължените си крака, а силните му нокти се забиваха в камъка.
Ликантропите са по-силни и по-бързи от хората. Това няма нищо общо с номера на ума или пъргавина на ръката, те просто са по-добри от нас. Не бих успяла да изненадам плъхолака така, както успях с първия. Съмнявах се, че ще се ядоса достатъчно, та да оглупее, но човек винаги може поне да се надява. Бях ранена, невъоръжена и те ме превъзхождаха числено многократно. Ако не успеех да го накарам да направи грешка, значи бях загазила с двата крака…
Той облиза зъбите си с дълъг, розов език.
— Прясна кръв! — отбеляза. Пое си шумно въздух. Миришеш на страх, жено! Кръв и страх, за мен това е ароматът на вечерята! — Езикът му отново се показа, когато се разсмя срещу мен.
Пъхнах ранената си ръка зад гърба, сякаш посягах към нещо.
— Приближи се, плъхчо, и да видим как ще ти хареса среброто!
Човекът-плъх се поколеба и застина, полуприсвит на горното стъпало.
— Ти нямаш сребро!
— Би ли заложил живота си, а?
Той скръсти ноктестите си ръце. Един от големите плъхове изписука нещо. Водачът му изръмжа:
— Не се страхувам!
Ако го притиснеха, блъфът ми нямаше да успее.
— Видя какво сторих на приятелите ти. Направих го без оръжие! — говорех спокойно и самоуверено. Точка за мен.
Той ме огледа с едното си голямо, непроницаемо око. Козината му блестеше на светлината на факлите, сякаш току-що се бе къпал. Подскочи леко и се озова на площадката, точно извън обхвата ми.
— Досега не бях виждала рус плъх! — отбелязах. Все с нещо трябваше да запълня тишината и да го спра да не направи онази последна крачка. Надявах се Жан-Клод да дойде да ме вземе скоро. Така че се изсмях, накъсано и полузадавено.
Човекът-плъх застина и се втренчи в мен.
— На какво се смееш? — в гласа му се долавяше лека нотка на напрежение.
Чудесно!
— Надявах се, че вампирите ще дойдат скоро и ще ме спасят. Трябва да признаеш, че това е смешно!
На него май не му се стори много смешно. Доста хора не схващат шегите ми. Ако не бях толкова самоуверена, бих казала, че просто не са забавни… Хм.
Размърдах длан зад гърба си, продължавайки да се преструвам, че имам нож. Един от гигантските плъхове изписука и дори на мен ми прозвуча насмешливо. Да, водачът им нямаше да го преживее, ако успеех с блъфа си. Можеше да не оцелее дори и ако не успеех…
Когато се изправят пред плъхолак, повечето хора се вцепеняват и паникьосват. Аз бях имала време да свикна със заплахата. Нямаше как да избягам, ако ме докоснеше. Разполагах само с един възможен път за спасение. Ако грешах, звярът щеше да ме убие. Стомахът ми рязко се преобърна и се наложи да преглътна мъчително. По-добре мъртва, отколкото космата. Ако ме нападнеше, все едно вече ме беше убил. Плъховете не бяха в челната десетка на предпочитаните от мен животни, ако ще ставам ликантроп. А при лош късмет и едно дребно одраскване стига.