Тя отново се изсмя, високо, буйно и чистосърдечно. Ако не ме болеше толкова много, сигурно щях да се разплача или да я заплюя.
— Добре, съживителке, разбрахме се. Прави каквото искам, иначе ще обеля мозъка ти като лукова глава! Тя издиша срещу мен и снижи глас до шепот. Детски шепот с намек за кикот. — Вярваш, че съм способна на това, нали?
Вярвах й.
12
Исках да заплюя гладкото й, бледо лице, но се боях от онова, което щеше да ми стори. По бузата ми бавно се стече капка пот. Исках да й обещая всичко, всичко, само никога повече да не ме докосва. Николаос нямаше нужда да ме омагьосва, достатъчно беше да ме ужаси. Страхът щеше да ме контролира. На това разчиташе тя. А не можех да допусна да се случи.
— Махни… се… от… лицето… ми! — заявих.
Тя се разсмя. Дъхът й бе топъл и ухаеше на мента. Ментови бонбони. Но под чистата и модерна миризма се долавяше много слабо уханието на прясна кръв. Старо чудовище. Скорошно убийство.
Вече не треперех. Заявих:
— Дъхът ти смърди на кръв!
Тя се дръпна трескаво и стрелна длани към устните си. Беше толкова човешки жест, че се засмях. Роклята на Николаос забърса лицето ми, когато детето се изправи. Малкото й, обуто в чехълче краче ме ритна в гърдите.
Силата на удара ме катурна назад, болката беше остра, не можех да дишам. За втори път тази нощ не можех да дишам. Лежах по корем, пъшках и преглъщах покрай болката. Не бях чула да се чупи кост. А би трябвало да имам фрактури.
Гласът на вампирката се разнесе над мен, достатъчно горещ, за да ме свари.
— Махнете я оттук, преди лично да я убия!
Болката избледня до остро пронизване. Въздухът пареше, когато вдишвах. Гърдите ми бяха стегнати, все едно бях пила олово.
— Стой на мястото си, Жан!
Жан-Клод се беше отлепил от стената и бе преполовил разстоянието до мен. Николаос му заповяда да остане неподвижен с леко махване на малката си, бледа ръка.
— Чуваш ли ме, съживителке?
— Да — говорех задавено. Не можех да си поема достатъчно въздух, за да изрека думите.
— Счупих ли ти нещо? — гласът й литна нагоре като малко птиче.
Изкашлях се в опит да прочистя гърлото си, но болеше. Свих се на кълбо, докато болката не отмине малко.
— Не.
— Жалко. Но предполагам така бихме забавили нещата или щеше да станеш напълно безполезна! — Тя явно смяташе, че последното предположение крие интересни възможности. Какво ли щяха да ми сторят, ако имах счупени кости? Не исках и да знам.
— Полицията знае само за четири убийства на вампири. А имаше още шест.
Внимателно си поех дъх.
— Защо не им казахте?
— Скъпа ми съживителке, между нас има мнозина, които не вярват на човешките закони. Знаем колко е справедливо човешкото правосъдие за немъртвите! — тя се усмихна и отново ужасно й липсваше сладка трапчинка. — Жан-Клод беше петият по власт вампир в този град. Сега е трети.
Взирах се нагоре в нея и чаках да се засмее, да каже, че това е било шега. Тя продължи да се усмихва — с точно същата усмивка, като, че бе восъчна маска. Да не ме правеше на глупачка?
— Нещо е убило двама вампири-повелители? По-силни от… — наложи се да преглътна, преди да продължа — от Жан-Клод?
Усмивката й се разшири и мернах ръбчетата на зъбите й.
— Да, бързо схващаш. Това ти признавам. И вероятно така наказанието на Жан-Клод ще е по-малко… сурово. Той те препоръча, знаеше ли?
Поклатих глава и го погледнах. Не беше помръднал, дори не дишаше. Само очите му бяха насочени към мен. Тъмносини като среднощно небе, ярки почти като при треска. Още не беше ял. Защо тя не го оставяше да се нахрани?
— Защо ще бъде наказан?
— Нима се притесняваш за него? — Тя бе изненадана и при това ми се надсмиваше. — О, леле, не си ли ядосана, че те е въвлякъл в това?
Погледах го известно време. И разбрах какво съм видяла в очите му. Страх. Той се боеше от Николаос. Знаех също и че ако изобщо имам съюзник в тази стая, това е той. Страхът обвързва по-здраво и от любовта, и от омразата, а и действа далеч по-бързо.
— Не — отвърнах.
— Не, не! — Тя предъвка думата, произнасяйки я и така, и иначе, досущ имитация на дете. Внезапно заговори по-ниско и зряло, с глас, трептящ от горещина и гняв. — Добре. Ще ти поднесем дар, съживителке. Имаме свидетел на второто убийство. Видял е как Лукас умира. Ще ти разкаже всичко, което е видял, нали, Закари? — тя се усмихна на пясъчнорусия мъж.
Закари кимна. Излезе иззад креслото и ми се поклони ниско. Устните му бяха твърде тънки за лицето, а усмивката — крива. При все това леденозелените му очи не се отклониха от мен. Бях виждала това лице и преди, но къде?