Той пристъпи към една малка врата. Не я бях забелязала преди. Криеше се в трептящите сенки на факлите, но все пак трябваше да я забележа. Погледнах към Николаос и тя ми кимна с усмивка, разкривила устните й.
Беше скрила от мен вратата, без дори да разбера. Опитах се да се изправя, опирайки се на ръце. Грешка. Зинах и се надигнах с максималната бързина, за която ми стигаше смелост. Дланите ми вече бяха изтръпнали от синини и драскотини. Ако оцелеех до сутринта, щях да се чувствам като наритано кученце.
Закари отвори вратата с пищен жест, като магьосник, който дърпа завеса. На прага стоеше мъж. Беше облечен в останки от делови костюм. Имаше стройно тяло, с малко тлъстини на кръста — твърде много бири и твърде малко упражнения. Беше на около тридесет години.
— Ела — каза Закари.
Мъжът пристъпи в стаята. Беше ококорен от страх. На светлината на факлите пръстенът на кутрето му хвърляше мътни отблясъци. Нещастникът смърдеше на страх и смърт.
Все още беше загорял, очите му бяха все още жизнени. Би могъл да мине за човек по-добре от всеки вампир в тази стая, но беше повече труп от всички тях. Въпрос само на време. Нали си изкарвах хляба като вдигах мъртъвци. Мога да разпозная зомби от пръв поглед.
— Помниш ли Николаос? — попита Закари.
Човешките очи на зомбито се разшириха и розовината изчезна от бузите му. Проклятие, изглеждаше толкова жив!
— Да.
— Ще отговаряш на въпросите на Николаос, разбираш ли това?
— Разбрах! — Челото му се набръчка, сякаш се съсредоточаваше върху нещо, което не можеше да си спомни както трябва.
— Преди не искаше да отговаря на въпросите ни. Нали? — попита Николаос.
Зомбито поклати глава, втренчило в нея поглед, изпълнен със страхливо очарование. Сигурно и птичките гледат змиите по този начин.
— Измъчвахме го, но той прояви упоритост. След това, преди да продължим работата си, се обеси. Наистина трябваше да му вземем колана! — заключи нацупено вампирката със съжаление.
Зомбито я зяпаше.
— Аз… се обесих. Не разбирам. Аз…
— Той не знае ли? — попитах.
Закари се усмихна.
— Не, не знае. Не е ли страхотно? Знаеш ли колко е трудно да го направиш толкова човек, че да забрави как е умрял!
Знаех. Това значеше, че майсторът има много сила. Закари се взираше в объркания немъртвец все едно е произведение на изкуството. Безценно.
— Ти ли го вдигна? — попитах.
Николаос се обади:
— Не позна ли своя събрат-съживител? — и се засмя, леко, като полъх на далечни звънчета.
Взрях се в лицето на Закари. Той също ме оглеждаше внимателно. Изражението му бе каменно, но под окото му се забелязваше някакъв нервен тик. Признак на гняв, страх…? След това ми се усмихна широко и очаквателно. Отново ми се стори ужасно познат.
— Задай си въпроса, Николаос! Вече ще ти отговаря!
— Така ли е? — обърна се вампирката към мен. Поколебах се, изненадана, че търси мнението ми.
— Да.
— Кой уби вампира, Лукас?
Зомбито се взираше в нея с гърчещо се лице. Дишаше плитко и твърде бързо.
— Защо не ми отговаря?
— Въпросът е твърде сложен — обясни Закари. — Може и да не си спомня кой е Лукас.
— Тогава ти му задавай въпроси, а аз ще очаквам отговор! — В гласа на господарката тежеше заплаха.
Закари се обърна и разтвори театрално ръце.
— Дами и господа, и немъртви! — ухили се на тази шега. Никой друг не се и усмихна. И аз не я схванах.
— Видя ли да убиват вампир?
Зомбито кимна.
— Да.
— Как беше убит той?
— Сърцето му откъснато, главата — отрязана! — Гласът на нещастника бе изтънял от страх като хартия.
— Кой му извади сърцето?
Зомбито започна да клати глава, отново и отново, с бързи, конвулсивни движения.
— Не знам, не знам!
— Питай го какво е убило вампира! — обадих се аз.
Закари ме стрелна с поглед. Очите му бяха като зелено стъкло. Костите на лицето му изпъкваха. Гневът го бе превърнал в скелет с кожа от зебло.
— Това си е моето зомби и моя работа!
— Закари! — обади се Николаос.
Той се извърна сковано към нея.
— Въпросът е хубав. Разумен! — Тя говореше тихо и спокойно. Но не измами никого. Адът сигурно е пълен с такива гласове. Смъртоносни, но тъй хладнокръвни… Задай въпроса й, Закари!
Той се обърна отново към зомбито, свил юмруци. Не разбирах откъде идва гневът му.
— Какво уби вампира?
— Не разбирам! — в гласа на зомбито се усещаше паника като острие на нож.