Той се обади:
— Ти не си човек — не повече от мен!
Отидох да отворя вратата. Не бях отстъпила под натиска му. Отивах да отворя. Постарах се да убедя ледената пот по гърба си, че има разлика. Студената буца в стомаха ми още не се беше разсеяла.
— Наистина вече трябва да тръгвам! Благодаря, че посети «Съживители» ООД! — представих му най-добрата си професионална усмивка — изпразнена от смисъл, досущ като крушка, но не по-малко ослепителна.
Уили поспря на прага.
— Защо не искаш да работиш за нас? Все трябва да им кажа нещо, когато се прибера…
Не бях сигурна, но ми се стори, че долавям нотка на страх. Дали нямаше да си изпати заради провала? Колкото и глупаво да беше, съжалих го. Мътните да го вземат, може и да беше немъртъв, но стоеше и ме гледаше жално, и си беше същият Уили със смешните дрехи и треперещите ръчички.
— Кажи им — които и да са те, — че не работя за вампири!
— Твърдо правило?
Отново ми прозвуча като въпрос.
— Твърдо като камък.
За миг забелязах сянка от стария Уили в изражението му. Почти като намек за съжаление.
— Ще ми се да не го беше казвала, Анита. Тези типове не обичат да им се отказва!
— Мисля, че вече не си добре дошъл. Не ми харесва да ме заплашват!
— Не беше заплаха, Анита. Това е истината! — Той оправи вратовръзката си, погали новата игла, изправи слабичките си рамене и излезе навън.
Затворих вратата и облегнах гръб на нея. Коленете ми се подгъваха. Но нямах време да седя и да треперя. Госпожа Грундик вероятно вече беше на гробищата. Щеше да стои там с малката си черна чантичка и порастналите си синове и да ме чака да вдигна съпруга й от гроба. Съществуваше загадката на двете различни завещания. Тя можеше или да ги оспорва с години в съда и да похарчи куп пари, или да вдигне Албърт Грундик от гроба и да го попита лично.
Всичко необходимо за целта беше в колата ми, дори пилетата. Извадих сребърното разпятие от блузата си и го оставих да се люлее открито. Имам няколко пистолета и знам как да ги използвам. Държа в бюрото си 9-милиметров «Браунинг Хай-Пауър». Тежи малко над килограм с все сребърните куршуми. Със сребро не можеш да убиеш вампир, но поне ще го обезкуражиш. Рани от този род те лекуват бавно, почти като хората. Избърсах потните си длани в полата и излязох.
Крейг, новият ни нощен секретар, тракаше с бясна скорост по клавиатурата на компютъра. Ококори се, когато минах по дебелия килим покрай него. Може би заради кръста, увиснал на дълга верижка. А може би и заради пристегнатия през гърба ми ремък на кобура и изложеното на показ оръжие. Все пак не си отвори устата. Умен човек.
Наметнах си спретнатото рипсено сако. То не прилепваше плътно върху пистолета, но все пак номерът щеше да мине. Съмнявах се, че семейство Грундик и адвокатите им ще забележат оръжието.
2
Дочаках да видя как слънцето изгрява на сутринта, докато карах към къщи. Мразя изгревите. Те означават, че съм се изхвърлила и съм бачкала цялата проклета нощ. Сейнт Луис има повече дървета покрай магистралите от всеки друг град, в който съм карала кола. Бях почти готова да призная, че дърветата изглеждат добре под светлината на първите утринни лъчи. Почти. Апартаментът ми винаги има депресиращо бял и весел вид рано сутрин. Стените са в същия онзи цвят на ванилов сладолед, както на всяка друга подобна сграда. Подът е в приятен оттенък на сивото, предпочитам го пред по-често срещаното кафяво, като на кучешко лайно.
Жилището ми е просторна гарсониера. Казвали са ми, че има хубав изглед към парка отсреща. Недоказуемо за моя милост твърдение. Ако бяха оставили на мен, въобще нямаше да има прозорци. Справям се посредством дебели завеси, които превръщат и най-яркия ден в прохладен сумрак.
Включих радиото тихичко, за да приглуша шумовете от дневния живот на съседите си. Сънят ме погълна под меката музика на Шопен. Миг по-късно телефонът звънна.
Лежах около минута, като се ругаех, че съм забравила да включа телефонния секретар. Може би беше най-добре да не обръщам внимание? Пет позвънявания по-късно се предадох.
— Ало?
— О, извинявай. Да не те събудих?
Беше непозната за мен жена. Ако се окажеше търговски агент, щях да прибегна до насилие.
— Кой се обажда? — Присвих очи към часовника до леглото.
Показваше осем. Не бях спала и два часа. Уф!
— Моника Веспучи е на телефона — каза го, сякаш това обясняваше всичко. Е, нищо подобно.
— Аха… — постарах се да звуча любезно и окуражително. Според мен се чу ръмжене.