— О, леле, ох. Аз съм Моника, която работи с Кетрин Мейсън.
Свих длани около слушалката и се постарах да помисля. Не се справям добре с тази задача след два часа сън. Кетрин ми беше добра приятелка — познато име. Вероятно ми бе споменавала за тази жена, но, дяволите да ме вземат, изобщо не си я спомнях.
— Аха, Моника, да. Какво искаш? — прозвуча грубо дори и според мен. — Съжалявам, че не бях особено любезна. Приключих работа около шест.
— Боже мили, значи си спала само два часа! Искаш ли да ме застреляш, или…?
Не отговорих на въпроса. Не съм чак такава грубиянка.
— Мога ли да ти бъда полезна, Моника?
— Ами, да. Виж, ще правя дамско парти-изненада за Кетрин. Нали знаеш, че се омъжва другия месец…
Кимнах, спомних си навреме, че тя не ме вижда и промърморих:
— Поканена съм на сватбата.
— О, да, знам, да. Роклите за шаферките са много хубави, не мислиш ли?
Всъщност дълга розова официална рокля с буфан-ръкави беше последното, за което ми се щеше да харча сто и двайсет долара, но все пак ставаше дума за сватбата на Кетрин.
— Та какво за дамското парти?
— Ох, отвлякох се, нали? А ти умираш да поспиш!
Зачудих се дали ако й се разкрещя, ще се разкара по-бързо. Тц, вероятно щеше да се разплаче.
— Та какво точно искаш, Моника?
— Ами, знам, че е малко набързо, но нещата един вид ми се поизплъзнаха… Смятах да ти се обадя миналата седмица, но така и не стигнах дотам…
Виж, на това повярвах.
— Давай нататък!
— Ами, дамското парти е довечера. Кетрин каза, че ти не пиеш, така че се чудех дали искаш да ни станеш шофьор.
Просто си полежах за малко, като се чудех докъде може да стигне лудостта и дали има смисъл в нея. Може би, ако бях по-будна, нямаше да кажа онова, което мислех.
— Не смяташ ли, че предупреждението идва бая късничко, ако ще искаш и да карам?
— Знам. Съжалявам. Просто напоследък съм толкова разпиляна! Кетрин ми каза, че обикновено в петък или събота вечер си свободна. Да не би точно тази седмица да си заета?
Всъщност нямах задачи, но никак не ми се искаше да отделям единствената си нощ почивка заради тази празноглавка от другата страна на линията.
— Ами да, в почивка съм.
— Прекрасно! Ще ти дам адреса, можеш да ни вземеш след работа. Става ли?
Не ставаше, но какво друго да й кажа?
— Ами добре.
— Имаш ли с какво да запишеш?
— Нали каза, че с Кетрин работите заедно? — вече наистина започвах да си припомням Моника.
— Ами да.
— Е, знам къде работи Кетрин. Няма нужда да си записвам.
— О, каква съм глупачка, разбира се! Значи ще се видим около пет. Облечи се добре, но без токчета. Може да потанцуваме довечера!
Мразя да танцувам.
— Хубаво, значи ще се видим.
— Да, до довечера!
Телефонът заглъхна в ухото ми. Включих секретаря и отново се свих под чаршафите. Моника работеше заедно с Кетрин, значи беше адвокатка. Доста страховита мисъл. Може би беше от онези хора, които са организирани само на работа…
Надали.
Едва тогава ми светна — и то твърде късно, — че можех просто да откажа поканата. Проклятие! Ама че съм бързачка днес. Е, добре, колко зле можеше да стане? Да гледаш непознати, които дивеят наоколо. Ако имах късмет, някой можеше и да повърне в колата ми…
Когато заспах отново, сънувах най-странните сънища. Бяха за някаква непозната жена, пай с кокосов крем и погребението на Уили Макой.
3
Моника Веспучи носеше значка с надпис «Вампирите също са хора». Твърде необещаващо начало за вечерта. Блузата й беше копринена, високата твърда яка подчертаваше тъмния й тен, добит в солариум. Косата й беше къса, прическата — изящна, гримът — перфектен.
Значката би трябвало да ми подскаже какво дамско парти е планирала. Някои дни просто трудно се усещам.
Носех черни джинси, ботуши до коленете и пурпурна блуза. Косата ми подхождаше на дрехите — черни къдри точно над раменете на червената блуза. Плътното, почти черно-кафяво на очите ми подхожда на косата. Само кожата ми изпъква — твърде бледа на фона на латинската чернота. Едно много старо гадже веднъж ме описа като малка китайска кукла. Каза го като комплимент, но аз не го приех така. Имам си причини да не ходя често на срещи.
Блузата с дълги ръкави прикриваше ножа на дясната ми китка и белезите на лявата ръка. Оставих пистолета си заключен в багажника на колата. Не смятах, че дамското парти може да излезе от релси чак дотам.
— Толкова съжалявам, че отложих планирането за последния момент, Кетрин! Ето защо сме само тричките. Всички други си имаха работа! — обади се Моника.