Обля ни пищен, мелодичен глас:
— Анита, колко се радвам да те видя!
Гласът принадлежеше на Жан-Клод, собственик на клуба и вампир-повелител. Изглеждаше точно както се очакваше от неговия вид. Мека, леко къдрава коса, покриваща високата бяла дантелена яка на старовремска риза. Дантелата на свой ред се изливаше върху бледите му ръце с дълги пръсти. Ризата беше разкопчана широко и разкриваше стегнатите му голи гърди, обкръжени от още нагънати дантели. Повечето хора не биха могли да носят такава риза. Вампирът й придаваше извънредно мъжествен вид.
— Вие двамата се познавате? — Моника явно се изненада.
— О, да — кимна Жан-Клод. — Ние с госпожица Блейк сме се срещали и преди!
— Помагах на полицията в някои дела в Крайречния.
— Тя е техният специалист по вампирите — той придаде на тази дума мекота и топлина, и смътна лъст.
Моника се изкиска. Кетрин се взираше в Жан-Клод с ококорени очи и невинен поглед. Побутнах я и тя подскочи, сякаш се събуди от сън. Не си дадох труда да шепна, тъй като знаех, че той и бездруго ще ме чуе:
— Важен съвет относно безопасността — никога не гледай вампир в очите!
Тя кимна. Забелязах първите намеци за страх в изражението й.
— Никога не бих навредил на такава прекрасна млада дама! — Домакинът улови дланта на Кетрин и я вдигна към устните си. Просто докосване с устни. Приятелката ми се изчерви.
Жан-Клод целуна ръка и на Моника. Погледна ме и се засмя.
— Не се бой, малка ми съживителке! Няма да те докосна! Това би било измама!
Той пристъпи и застана до мен. Взирах се решително в гърдите му. Там, почти скрит сред дантелата, се различаваше белег от изгаряне. Имаше форма на кръст. Колко ли десетилетия бяха минали, откакто някой бе забил кръста в плътта му?
— Но и да носиш кръст е нечестно предимство!
Какво можех да кажа? Той беше прав по своя си начин.
Какъв срам, че вампирите не могат да бъдат наранени просто от нещо с формата на кръст. В такъв случай Жан-Клод би загазил сериозно. За нещастие, кръстът трябва да бъде осветен и подкрепен с вяра. Атеист, който го размахва срещу вампир, е много жалка гледка. Той изрече името ми така, сякаш целуваше кожата ми.
— Анита! За какво си мислиш?
Гласът му беше толкова успокоителен. Искаше ми се да погледна и да видя изражението, което вървеше в комплект с думите. Жан-Клод беше заинтригуван от частичния ми имунитет към него. Също и от кръстовидния белег от изгорено на ръката ми. Смяташе белега за забавен. Всеки път, когато се срещахме, той правеше всичко възможно да ме омае, а аз — да не успее. Поне засега печелех.
— Никога преди не си възразявал, че си нося кръста!
— Да, но тогава си била по полицейска работа, а сега не си!
Взирах се в гърдите му и се питах дали дантелата е толкова мека, колкото изглежда; вероятно не беше.
— Толкова ли нямаш доверие в собствената си сила, малка съживителке? Нима вярваш, че цялата ти устойчивост срещу мен почива на това парче сребро на врата ти?
Не, не вярвах в това, но знаех, че и то помага. Жан-Клод беше, както сам си признаваше, на двеста и пет години. За два века вампирът набира много сили. Но пък ме обвиняваше, че съм страхливка. А аз не бях.
Вдигнах ръка и разкопчах верижката. Той отстъпи назад, и ми обърна гръб. Кръстът се изля като сребърна река в дланта ми. Руса жена — човек — се появи до мен. Подаде ми номерче и взе кръста. Хаха, гардеробиерка за свети вещи!
Внезапно се почувствах гола без кръста си. С него и спях, и се къпех.
Жан-Клод отново се приближи.
— Няма да устоиш на представлението довечера, Анита! Все някой ще те омае!
— Не! — възразих. Но е трудно да си корав, когато се взираш в нечии гърди. За да коравее, човек има нужда от контакт лице в лице, но в случая не разполагах с тази възможност.
Вампирът се засмя. Сякаш ме погали — като вихрено потъркване на животинска козина. Топло и все пак напомнящо за смъртта.
Моника ме хвана за ръката.
— Никога няма да забравиш тази нощ!
— Това заплаха ли е?
Жан-Клод се засмя отново — топъл и ужасен смях.
— Тук е място за наслада, Анита, не за насилие!
Моника вече ме дърпаше.
— Побързай, че представлението ще започне!
— Представление ли? — попита Кетрин.
Наложи се да се усмихна:
— Добре дошла в единствения на света вампирски стриптийз-клуб, Кетрин!
— Шегуваш се!
— Честна скаутска! — погледнах пак към вратата, не знам защо. Жан-Клод стоеше напълно неподвижен — никаква следа от живец, сякаш изобщо го нямаше там. След това помръдна, едната му бледа ръка се вдигна към устните. Прати ми въздушна целувка от другия край на залата. Нощното забавление започваше!