Выбрать главу

4

Масата ни направо опираше в сцената. В залата ехтеше смях и възбуден брътвеж, чуваха се и престорени писъци, докато вампирите-сервитьори обикаляха около масите. Долавяше се и страх като подводно течение. Онази странна тръпка, каквато изпитваш на влакчето на ужасите и на филми на ужасите. Безопасен страх.

Лампите угаснаха. В заведението отекнаха високи и треперливи писъци. За миг истински страх. После гласът на Жан-Клод се разнесе от мрака:

— Добре дошли в «Престъпни удоволствия». Тук сме, за да ви служим! Да превърнем в истина и най-ужасните ви мисли!

Гласът му бе като кадифен шепот в късните нощни часове. Дявол го взел, много беше добър!

— Питали ли сте се някога какво е да усетите дъха ми по кожата си? Устните ми на врата си? Твърдото драсване на зъбите. Сладката, остра болка от захапването. Сърцето ви, което бие трескаво до моите гърди. Кръвта ви, която се влива във вените ми. Да споделите себе си. Да ми дадете живот. Като знаете, че наистина не бих могъл да живея без вас, без всички вас…

Вероятно причината се криеше в интимността на тъмнината, но наистина имах чувството, че говори специално на мен. Че аз съм избраницата му, специалната жертва. Не, не бях права. Всяка жена в клуба изпитваше същото. Всички до една бяхме негови избраници. И вероятно в това предположение имаше повече истина, отколкото във всичко друго.

— Първият господин тази вечер споделя фантазиите ви. Искал е да знае какво е усещането от най-сладката целувка на света. Изпитал я е преди вас, за да ви каже, че е невероятно! — Тишината изпълни мрака дотолкова, че чувах собственото си сърцебиене ясно и високо. — Филип е при нас!

Моника прошепна:

— Филип!

През публиката премина обща въздишка, която се превърна в тих напев:

— Филип, Филип…

Надигайте се в мрака като молитва.

Лампите започнаха да оживяват като в края на филм. В средата на сцената стоеше човек. Бяла тениска обгръщаше торса му — не беше чак Мистър Мускул, но бе добре сложен. Нищо прекомерно. Черно кожено яке, прилепнали джинси и боти допълваха картинката. Би могъл да идва направо от улицата. Гъстата му, кестенява коса стигаше почти до раменете.

В здрачната тишина се разнесе музика. Той се раздвижи под звуците й, съвсем леко въртейки бедра. Започна да съблича коженото яке, движеше се почти като на забавен кадър. Меката музика придоби ритъм. Ритъм, с който неговото тяло се движеше, въртеше се… Якето се озова на сцената. Мъжът позяпа известно време публиката, позволявайки ни да видим каквото има да се види. И двете му ръце бяха покрити с виещи се белези плътта направо бе образувала планини от ръбовете им.

Преглътнах мъчително. Не бях сигурна какво ще стане, но имах ясното усещане, че няма да ми хареса.

Танцьорът отметна с две ръце дългата коса от лицето си. Завъртя се и пристъпи към края на сцената. Стоеше близо до масата ни и гледаше към нас. Шията му приличаше на ръцете на наркоман.

Наложих си да отклоня очи. Всичките онези малки, спретнати следи от ухапване — мънички чисти белези. Погледнах встрани и видях, че и Кетрин се взира в скута си. Моника се бе навела напред в креслото си с полуоткрехнати устни.

Мъжът сграбчи тениската със силните си ръце и дръпна. Тя се скъса с прашене и оголи гърдите му. Публиката се разпищя. Неколцина извикаха името му и танцьорът се усмихна. Усмивката му бе омайваща, бляскава, секси, като топящ се в устата шоколад.

По гладкия му, гол гръден кош имаше белези — бели и розови, нови и стари. Седях и просто зяпах с отворена уста.

Кетрин прошепна:

— Мили Боже!

— Прекрасен е, нали? — попита Моника.

Погледнах я. Твърдата й яка се беше изместила, разкривайки две спретнати пробивни ранички, доста стари — почти заздравели. Исусе Христе!

Музиката избухна в пулсиращ хаос. Мъжът танцуваше, въртеше се, кръжеше, влагаше силата на тялото си във всяко движение. Около лявата му ключица имаше бяло кълбо белези — разранено и разкривено. Стомахът ми се сви, Някой вампир бе прехапал ключицата му, беше го гризал, както куче — парче месо. Знаех, защото и аз имах същия белег. Всъщност имам много такива белези.

В ръцете на хората никнеха банкноти като гъби след дъжд. Моника размахваше парите си като знаме. Не исках Филип да идва към нашата маса. Наложи се едва ли не да гушна Моника, за да ме чуе при целия този шум.

— Много те моля, не го води насам!

Но още докато тя се обръщаше да ме погледне, забелязах, че е твърде късно. Филип с многото белези стоеше на сцената и гледаше надолу към нас. Втренчих се в тъй човешките му очи.