След няколко минути при нас влезе малък пълен човек. Маслиненото му лице и черните като въглен коси ясно издаваха южния му произход, макар че говореше като образован англичанин. Той бързо стисна ръка на Шерлок Холмс и неговите Тъмни очи заблестяха от удоволствие, когато узна, че тоя специалист иска да изслуша историята му.
— Не очаквам да ми повярва полицията… честна дума, не вярвам — каза той с жален глас. — Само защото не им се е случвало да чуят нищо подобно, те мислят, че това не може да бъде. Но аз няма да се успокоя, докато не узная какво е станало с моя бедняк с мушамичката на лицето.
— Цял съм внимание — каза Шерлок Холмс.
— Днес е сряда — започна господин Мелас, — това се случи в понеделник през нощта… нали разбирате, само преди два дена. Аз съм преводач, както навярно ви е казал моят съсед. Превеждам на разни езици, но понеже съм грък по произход и нося гръцко име, повече имам работа с този език. В продължение на много години аз съм главният преводач от гръцки език в Лондон и моето име е добре известно във всички хотели. Доста често се случва да ме викат в най-неудобни часове, в случаи че чужденци се сблъскват с някакви премеждия или когато пристигналите с късните влакове пътешественици потърсят моите услуги. Затова аз никак не се учудих, когато в понеделник през нощта при мен се яви някой си господин Латимър, много елегантен млад човек, и ме помоли да тръгна с него с файтона, който го чакаше. При него дошъл по работа един приятел грък и понеже той говори само на своя език, потрябвал му преводач. От неговите думи разбрах, че къщата му се намира наблизо, в Кенсингтън. Изглеждаше, че той много бърза, понеже припряно ме настани във файтона. Аз казах във файтона, но скоро ми се стори, че седнах в карета. Във всеки случай екипажът бе по-голям от обикновено, а гюрукът, макар и поизтъркан, бе от скъп плат. Господин Латимър седна срещу мене и ние минахме по Чаринг Крос за Шафтъри Авеню. После излязохме на Оксфорд Стрийт и аз понечих да кажа, че много заобикаляме, когато думите ми бяха прекъснати от необикновеното поведение на спътника ми. Той най-напред извади от джоба си страшен боздуган, налят с олово, и почна да го размахва, сякаш опитваше неговата тежест и сила, после, без да каже дума, сложи го на седалката до себе си. След това повдигна прозорците от двете страни и аз видях, че те са облепени с хартия, като че ли за да ми пречат да гледам към улицата.
— Съжалявам, че ви преча да виждате, господин Мелас — каза той. — Работата е в това, че аз не искам да видите мястото, където отиваме. Би било неудобно, ако вие бихте могли да намерите пътя дотам.
Можете да си представите колко бях поразен от тия думи. Моят спътник беше силен, широкоплещест момък и без да говоря за боздугана, аз никога не бих могъл да се преборя с него.
— Много ме учудва вашето поведение, господин Латимър — промърморих аз. — Вие би трябвало да разберете, че постъпвате незаконно.
— Несъмнено, това е своеобразна волност — отвърна той, — но ние ще ви възнаградим. И трябва да ви предупредя, господин Мелас, че ако през тая нощ вие вдигнете тревога или направите нещо, което заплашва интересите ми, ще си навлечете сериозни неприятности. Моля ви да помните, че никой не знае къде се намирате и че в тая карета също тъй, както и в моята работа вие сте напълно в моята власт.
Той говореше спокойно, но в гласа му се долавяше заплаха. Аз продължавах да седя мълком, в недоумение, защо той ме замъкна. Пътувахме около два часа; никак не можех да се досетя къде ме водят. Понякога по трополенето можеше да се помисли, че пътуваме по шосе, понякога по тихото спокойно возене можеше да се предположи, че каретата се движи по асфалт. Но с изключение на тия звуци, нямаше нищо, което би ми помогнало да се досетя къде сме. Хартията на прозорците бе непроницаема, а предният прозорец бе затулен със синя завеска. Ние тръгнахме от Пал Мал в седем и четвърт, а моят часовник показваше девет без десет. Когато екипажът ни най-сетне спря, моят спътник спусна прозореца и аз набърже видях ниския свод на вход, където гореше лампа. Бързо излязох от каретата, вратата на входа се разтвори и аз се намерих в къщата. У мен остана смътното впечатление, че пред входа има локва и дървета. Не мога да кажа голямо здание ли бе това или проста селска къща.
В къщата гореше лампа с цветен абажур. Пламъкът й бе намален тъй силно, че аз едва можах да разгледам доста голямото преддверие, украсено с картини. В полумрака забелязах, че вратата ми отвори неугледен прегърбен човечец на средна възраст. Когато той обърна към нас светлината, видях, че беше с очила.