— Съжалявам, че поисках Бог да извърши същото чудо с мен, както върна към здраве и съзнание майка ти. Ако тръгна сама, сигурно няма да знам накъде да вървя, а аз съм свикнала с всичко и така съм щастлива! Ако знаеш колко ми е хубаво под твоите ръце!…
Лазарина продължаваше да мисли за молитвата си. Какво я накара да се страхува от мъката и страданието, щом толкова силно желаеше да помогне на някого? Не успя да си даде отговор, но реши:
— Катя, утре отново ще среша косите ти с тази панделка и ще те заведа на разходка. Ще поискам един велосипед от служителите в Дома, ще привържем количката ти към него и ще те закарам до центъра на града да напазаруваш всичко, което поискаш. Не е далече.