— Моля те — каза той. — Позволи ми да ти покажа какво имам предвид.
Хвана я за китката. Съвсем естествен жест, като на любовник. Докосването му за миг я разтресе. Изящните леко женствени ръце на професора обвиха нежните кости на китката й и я придърпаха към него. Силата му винаги я бе удивлявала. Още от първия път, в който го бе докоснала. Стана случайно преди четири години, когато тя се измъкна от къщата на ректора Фиск в деня на погребението на Даниел Хейдън. Тялото му тогава й се стори толкова стегнато и мускулесто, от него капеше сива вода от езерото. Когато ръката й докосна неговата, Алекс усети, че в него има нещо на кълбо, нещо твърдо като камък. Беше поразена от мощта дори на това случайно съприкосновение. Беше някаква животинска енергия, напълно в унисон с начина, по който работеше мозъкът му.
— Застани тук — каза й той сега и я придърпа към средата на стаята. — А аз ще застана зад теб. Аз съм убиецът.
Стоеше в рамката на вратата. Беше точно девет, утринната светлина обливаше вехтия килим и чертаеше по него тъмни и светли ивици. Професорът с изкуствената усмивка стоеше наполовина в сянка, наполовина извън нея, и я наблюдаваше.
— Влизам като приятел — каза Олдис. — Защото както ти и твоите кукловоди са убедени, Александра, Майкъл е познавал извършителя. Така, приближавам се бавно. — Влезе в стаята, сенките около него пулсираха. — Може би сядам. А може би не. Възможно е да искам да съм готов за това, което трябва да направя. — Вече беше близо до нея, достатъчно близо, за да го помирише. Около него се носеше аромат на книги и стара хартия. — Ние сме двама приятели, двама познати, заедно в една стая.
— Мислиш ли, че убиецът е студент на Майкъл?
Олдис се намръщи.
— Отново прибързваш със заключенията, Александра. Говорили сме за това. — Заведе я до креслото. Тя седна. — Мъжът седи. Все пак се намира в собствената си библиотека. Мястото го изпълва със сигурност. Убиецът му се движи около него. Разговорът им се разгорещява. Говорят си за голямата литература, защото това правят двама приятели вечер.
Сега вече се бе скрил напълно в сянката. Движеше се зад нея, местеше се насам-натам, разиграваше престъплението. Искаше й се да види точно какво прави, но бе привлечена от езерото навън. Беше хипнотизирана от него. Имаше нещо много странно в начина, по който тънкият априлски лед се движеше, чупеше се на прозрачни парчета и отплаваше…
Професорът отново я докосна. Прокара пръсти през косата й.
— Това престъпление — прошепна той. — Каза, че е по-различно от онези, в които ме бяха обвинили. Какво имаше предвид?
Алекс затвори очи и отговори:
— Има грешки. Местопрестъплението не е толкова чисто като в „Дюмант“. Сигурно е бил по-нервен… по-слаб от другия. Но има и още нещо.
— Какво?
— Борбата между двата е имитирана. Мястото е разбъркано нарочно, за да прилича на местопрестъпленията в „Дюмант“.
— Полицаите ли ти го казаха?
— Да.
— Не ги слушай — изсумтя Олдис. — Тяхната наука е измислена. Не знаят това, което знаем ние.
— А какво знаем ние, професоре?
— Знаем…
Остави го да я докосне. Да прокара пръсти през косата й и да я погали по шията. Опита се да прогони лицето му от мислите си. Затвори очи.
— Това същата игра ли е? — каза задъхана. — Да не би Процедурата да е започнала?
Не последва отговор. Сянката на Олдис се размърда по стената.
— Какъв човек да им кажа да търсят? — настоя тя.
Отново — нищо. Само движещата се през косите й ръка, уверените му силни пръсти, които разтриваха черепа й.
— Кой е убил Майкъл Танър?
— Когато си имаш работа със сендрот — проговори той накрая и обви главата й с длани, — търсиш огледалния образ на оригинала. Неговата противоположност-близнак, илюзията за еднаквост. В този случай търсим някой, който така добре познава убийствата от „Дюмант“, че може да ги пресъздаде идеално. За да го направи, трябва да знае скрити подробности. Този човек сигурно е изучавал жестоката им история толкова внимателно, че нищо — нито един детайл, нито един жест — не му е убягнал. Убиецът е създал сендрот. Затова смятам, че този, който търсим, е…
— Кой? — умоляваше го тя. — Кажи ми.
— Някой, който е участвал във вечерния курс.
Алекс вдиша дълбоко; държеше ръцете си напълно неподвижни в скута си.
— Убиецът е бил заедно с теб в онази лекционна зала. Той е някой, когото познаваш, Александра. Някои подробности от университета „Дюмант“ съм споделял само с вас деветимата, както по време на курса, така и след това. Ако съм прав, а се боя, че съм, тогава някои от тези подробности са използвани и в убийството на Майкъл Танър. Това недоглеждане трябва да е първата грешка на убиеца.