— Но как да разбера кой е?
— Има два начина да го намериш — каза Олдис. — Първият е да влезеш в дома на Майкъл. Да видиш как убиецът е подредил книгите, кои е избрал да открои от останалите. Така ще видиш същото, което е видял извършителят онази вечер.
— Не знам дали ще ме…
— Трябва да проникнеш там.
Тя погледна надолу към ръцете си и купчината книги в краката си.
— А вторият начин?
— Трябва да събереш студентите от курса — каза тихо професорът. Гласът му и начинът, по който произнасяше думите, излъчваха съжаление. Алекс усети в тях опасение, каквото никога досега не бе забелязвала у Олдис.
— Ти си единствената, която наистина разбира тези хора и техните мотиви, единствената, която знае желанията им. Когато ги събереш отново в Джаспър, ги наблюдавай. И ще разбереш кой е извършил убийството.
— Но откъде знаеш? — попита тя. В тона й се прокрадна отчаяние. — Как може да си сигурен, че го е направил някой от нас?
Олдис се отдръпна от нея. Махна ръцете си от главата й, но те оставиха следи по черепа й, сякаш го бяха вдлъбнали.
— Извършил го е някой, който е бил там — повтори той и продължи: — Чувствам го инстинктивно. — Алекс се зачуди какво означава това и по каква пътека ще я поведе. Замисли се и за останалите. „Сега сме само седем“, напомни си. Представи си ги всички на погребението на Даниел Хейдън. Но този път щеше да е различно. Този път един от тях щеше да я наблюдава и…
— Ричард?
Глас от вратата. Трансът им бе прекъснат и двамата се обърнаха. На Алекс й се стори, че професорът се изчервява, че под маската му избива гъста червенина.
— Ричард, коя е тази жена?
Момичето беше младо. Студентка. Беше красива като модел, с пълни устни и интелигентни зелени очи. Носеше фланела с емблемата на колежа в Джаспър и скъсани джинси. Очевидно току-що се бе събудила.
— Дафни — каза професорът, — това е Александра Шипли, бивша моя студентка.
Момичето мълчеше и се взираше в Алекс. В очите й проблесна предизвикателство. Алекс стана, оправи гънките на якето си и опита да се усмихне. „Момичето е петнайсет години по-младо от теб, Алекс, а ти се боиш от нея? За бога!“
— Тъкмо си тръгвах — каза тя тихо. — Професоре. Дафни. — Кимна непохватно и тръгна към вратата. Момичето се поколеба на прага, после се отмести да й направи път. Алекс се промуши покрай нея и мина на слалом покрай книгите в коридора.
Намери външната врата и излезе, бързаше да поеме свеж въздух.
Но Олдис я настигна и я дръпна за рамото. Алекс спря на верандата. Почти бе успяла да се измъкне. Да се освободи от него.
— Тя е още хлапе — сопна се тя на вятъра.
— Играчка — каза професорът. — Нищо повече от забавление.
Алекс се дръпна от него.
— Можем да продължим разговора си — каза той и устата му сега бе разтегната почти от ухо до ухо. Алекс погледна малката кола под наем, която щеше да я изведе на магистрала 2 и към колежа. — Сладката Дафни няма нужда да знае.
Алекс се отскубна от него. Чу го да се смее след нея, докато отиваше към колата, отваряше вратата и се качваше.
— Александра, почакай!
Тя се спря, както бе наполовина в колата, едното й стъпало все още бе на алеята на Олдис.
— Ако съм прав — каза Олдис — и наистина е един от тях, това означава, че се излагаш на огромна опасност. Когато студентите от вечерния курс се върнат тук и започнеш да ги наблюдаваш, бъде много внимателна, Александра, защото един от тях ще наблюдава теб… — Млъкна, загледа се някъде зад нея, сякаш търсеше нещо в гората край малката си къща. — Ще умра, ако нещо се случи с теб. Първо ще убия човека, който ти е посегнал, а след това ще забия брадвата в себе си. Обещавам ти.
Преди да потегли, тя погледна назад към къщата. Видя го на прозореца. Гледаше я как си заминава.
Когато се върна в Джаспър, Алекс посети един доверен стар приятел.
А после започна да им се обажда един по един, докато всички, които бяха останали, се съгласиха да се върнат, за да засвидетелстват почитта си към Майкъл Танър.
Курсът