1994
5
— А сега да започваме.
Образът на доктор Ричард Олдис на екрана леко потрепна и след това се стабилизира. Девет лица се взираха в него и го очакваха да започне лекцията си. Чудеха се дали ще им разкаже какво е направил преди дванайсет години. Двете убийства (смяташе се, че са извършени с брадва, но оръдието на престъплението така и не бе намерено), зловещите сцени от университета „Дюмант“… никой нямаше представа дали тези теми ще се обсъждат. Олдис не биваше да говори за престъпленията, но не приличаше на човек, който би играл по правилата.
— Какво е литературата? — попита професорът. Никой не гъкна. Ушите им пищяха от тишината.
Олдис леко се усмихна и се приведе напред. Очите му — прикрити, черни и саркастични — се стрелнаха във всички посоки, за да огледат аудиторията.
— Господин Танър — прочете той от списъка със студентите, който камерата не улавяше. — Кажете ни, моля, какво според вас е литературата.
Момчето Майкъл Танър се обърна към екрана. Гласът му трепереше.
— Литературата е сбор от книги. Канонът.
— И какъв е този канон според мнението ви?
— Фокнър, Джойс, Улф. Най-вече модернистите.
По лицето на Олдис премина сянка.
— Модернистите убиха толкова много хубави неща.
Момчето се сви на мястото си.
— Господин Кейн — продължи Олдис. — Какво е литературата?
— Литературата е чувството, което изпитваш, когато четеш книга — каза Крисчън Кейн, слабо момче от втория ред. Опита се да се направи на по-едър, отколкото беше, да се надигне до ръста на тези, които винаги стърчаха над него. Получи се, но съвсем слабо. Само защото Кейн беше изключително умен и знаеше как да го направи.
— А, човек на чувствата. Това ми харесва, господин Кейн. Кажете ми, какви точно чувства ви връхлитат, когато четете Исак Бабел6? Или Борис Пилняк7, който не е бил реабилитиран, защото е разстрелян от цял взвод и оставен на птиците да го изкълват? Или Достоевски? Какво чувствате, когато четете сцените с Расколников и брадвата в „Престъпление и наказание“?
Брадва. Думата отекна в лекционната зала и завибрира около тях. Никой не смееше да помръдне, всички чакаха пушката на стената да гръмне.
Но не би. Ричард Олдис не трепна, не показа с нищо, че е направил гаф. Може би съвсем преднамерено бе изпуснал така небрежно тази единствена дума — „брадва“. Планирал я е предварително в лекцията си, записал я е в бележките си. Такъв ли човек беше? — чудеха се всички. От онези, които си играят с умовете на студентите?
— Чувствам отвращение — каза Кейн. — Като всички останали.
— Всички?
— Всички, които изпитват съпричастност към здравомислещите.
Олдис се засмя. И произнесе едно кратко, хапливо „пфу“. После попита:
— Знаете ли какво изпитах аз, докато четох Достоевски за първи път? Просветление. Защото Расколников не остава ненаказан за престъпленията срещу своите метафорични сестра и майка. Оказва се, че не е свръхчовек. Това изпитах първия път, когато четох книгата, тази емоция тогава ми се стори тъжна. И на мен също не ми е било писано да съм свръхчовек. И на мен не ми е било писано да остана ненаказан.
Професорът като че ли се намръщи, по лицето му отново премина лека сянка. Двамата надзиратели зад него се размърдаха.
— Госпожице Шипли — каза той, — можете ли да ни кажете какво е литературата?
Момичето от втория ред се поколеба. Всички останали се взираха в това хубаво тайнствено момиче от Върмонт. Алекс Шипли имаше дълга права коса, която блестеше под светлините на лекционната зала. Винаги имаше собствено мнение, умът й бе остър като бръснач и ако не я познаваш добре, можеше да те обезоръжи с откровеността си — което всъщност целеше. Не бе казала на никого (обичаше да пази тайните си, докато станеше невъзможно повече да ги крие), но през пролетта отиваше да учи за докторската си степен в Харвард.
— Литературата е любов — каза момичето.
— Вярвате ли в любовта, госпожице Шипли?
— Да.
— Значи вярвате и в литературата.
— Абсолютно.
— А във вероятността от литературата, също като от любовта, да боли?
Тя сви спокойно рамене. Камерата, насочена към студентите, улови това и очите на Олдис се стрелнаха натам, където сигурно се намираше неговият монитор, с който виждаше лекционната зала в мазето. Усмихна се: този прост, почти бунтарски жест му хареса.
6
Исак Бабел (1894–1941) — руски автор на пиеси, разкази и романи, наречен най-великият прозаик на руското еврейство. Въпреки че е комунист, е арестуван, малтретиран и екзекутиран по време на Сталинисткия режим. — Б.пр.
7
Борис Пилняк (1894–1938) — руски писател, критик на модерното общество и урбанизацията. Осъден на смърт и екзекутиран от комунистическия режим по обвинения в шпионаж и тероризъм. — Б.пр.