— След като литературата може да ни накара да изпитаме нещо — каза тя, — защо да не може да ни причини и болка?
— Книгата като нож.
— Или стрела.
Олдис се облегна назад, още по-впечатлен.
— Пламтяща стрела.
Алекс отново сви рамене.
— Или брадва.
И тогава се случи нещо.
Лицето на Олдис стана мораво. Той изправи гръб, сякаш през него премина електрически заряд, и стисна гърлото си с ръце. След това започна да се мята. Все още седеше на стола, чиито крака затропаха бясно под него. Сякаш невидими ръце го душаха изотзад.
Надзирателите веднага се задвижиха. Надвесиха се над него, в кадъра се виждаха само ръцете им, опитаха се да го задържат на едно място. Но професорът не се укротяваше — дърпаше се и се хвърляше във всички посоки, а столът му продължаваше да стърже по пода. Очите му се скриха от камерата. Тънка струйка пяна се спусна от устата по брадата му. Студентите напълно го изгубиха от поглед, а надзирателите без лица се бореха с него и се опитваха да му помогнат.
— Езикът му! — каза единият. — Господи, глътнал си е езика!
Екранът почерня.
Няколко секунди студентите седяха мълчаливо. Никой не знаеше какво да направи. Споглеждаха се объркано. Екранът потъмня.
— Какво да правим сега? — попита едно момиче, Сали Мичъл.
Звукът на монитора отново заработи. Всички се обърнаха към екрана.
Появи се и картина и видяха Олдис с разчорлена коса и изпълнени с болка очи.
— Извинете — каза той завалено. — Понякога получавам тези… пристъпи. Винаги съм ги имал, още от дете. Няма за какво да се тревожите. Надзирателите ми са обучени да дават първа помощ, няма да позволят да пукна пред очите ви. — Не каза нищо повече.
Деветимата се взираха в монитора. Странно, но признанието му не ги успокои. Някои от тях щяха да го сънуват тази нощ. Щяха да имат кошмари, изпълнени само със звук и размазани движения: скърцането на краката на стола, болезненото гъргорене в гърлото на професора.
— Казахте — продължи Олдис, след като се овладя напълно, — че литературата се определя от мястото й в канона. От емоцията, от любовта. Ами ако… — Размътеният му поглед се разходи из залата и се спря на всеки от тях поотделно; и това просто действие показа на студентите от вечерния курс защо е толкова въздействащ преподавател. — Ами ако литературата е игра?
Никой не знаеше как да приеме това твърдение. Взираха се в екрана и чакаха човекът на него да продължи.
— Ами ако това, което току-що ми се случи, е просто номер?
Студентите бяха объркани. Някой се изсмя нервно.
— Наистина имам неврологично заболяване — каза Олдис. — Но ако нямах, ако припадъкът, който току-що получих, е наистина измама, представление, щяхте ли да повярвате, че наистина изпитвам страдание?
Никой не отговори.
— Хайде. Бях убедителен, нали?
— Да — обади се от задния ред Франк Марсдън, строен младеж с класическа хубост; първата му специалност беше актьорско майсторство, а втората — литература. Беше единственият от студентите в залата, който можеше да различи истинско от престорено страдание.
— Напълно — каза Алекс Шипли.
— Ами ако и литературата е същото нещо? — продължи Олдис. — Ами ако книгата, романът, ни заблуждават, че описват реалността, а когато потънем в тях, когато започнем сериозно да ги четем и наистина да обръщаме внимание какво пише вътре, видим, че зад тези страници се крие цял един нов свят? Вселена от по-дълбоки истини. И за да влезем в нея, ни трябва само заешка дупка8.
Млъкна, остави ги да смелят кодираната информация, която току-що им бе поднесъл. После попита:
— Колко от вас са чували за Пол Фолоус?
6
Няколко души познаваха това име. Казаха на Олдис какво знаят за писателя. Че никой не е сигурен кой точно е Фолоус, не и категорично. Първият му роман постигнал огромен успех, но колкото повече учените и критиците се опитвали да го поставят под светлината на прожекторите, толкова повече той се криел. Че е като призрак. Че има слухове — някои публикувани, други просто клюки, — че Фолоус е Пинчън9, Барт10, Еко. Или че е Чарлз Ръдърфорд, амбулантният търговец на енциклопедии, чиято снимка украсява задната корица на книгите на Фолоус. Че и до днес никой не знае със сигурност самоличността му; няма публикувани интервюта на Фолоус, нито устни свидетелства, всъщност няма нищо, което да докаже без никакво съмнение, че това не е псевдоним и че такъв човек съществува.
8
Алюзия с „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол. Алиса влиза в Страната на чудесата през заешка дупка. — Б.пр.
9
Томас Пинчън (1937) — американски писател, един от прочутите автори отшелници, които отказват да се появяват в медиите и така генерират много слухове за себе си. — Б.пр.