Но дори псевдонимите могат да бъдат проследени. А с Фолоус това не се е случвало.
— Пол Фолоус играе игра — каза Олдис, — в която искам да ви включа чрез този курс. Загадката, която ще разкрием, е самият автор. Ще четем издадените му романи и ако имаме късмет, ще разберем истинската самоличност на този велик писател.
Настъпи кратка смутена тишина.
— Как така ще разберем истинската му самоличност? — попита най-накрая едно момче, Джейкъб Келър. Той беше нападател на футболния отбор на колежа. Истинска енигма: огромен, широкоплещест, но с благ поглед и винаги готов да се усмихне, пръстите му вечно бяха изцапани с вар от очертанията на игрището. Единственият член на футболния отбор, който знаеше наизуст Кийтс.
— Имам предвид, господин Келър — каза Олдис, — че единствената ви задача по време на този курс ще бъде да откриете кой всъщност е Пол Фолоус.
— Но в това няма никакъв смисъл — обади се глас от задния ред. Втората специалност на Луис Прайн беше психология и той беше може би единственият участник в курса, който не бе маниакално обсебен от книгите. — Търсят Фолоус от трийсет години. Специалисти, академици, почитатели на конспиративните теории. Как да го намерим за един кратък вечерен курс в колежа в Джаспър?
— Трябва да имате повече вяра в способностите си, господин Прайн.
Студентите се спогледаха. Почувстваха се всемогъщи, изпълнени с енергия и малко уплашени. Времето на първата им лекция изтичаше. Бяха им казали, че екранът ще угасне точно час след като е светнал. Мониторът бил нагласен така, че да се изключи автоматично след шейсет минути.
— За домашна работа ви давам да прочетете първите петдесет страници на шедьовъра на Фолоус „Спиралата“. Утре сутрин по електронната си поща ще получите пълната програма на курса — каза Олдис. — Но преди да си тръгнете, искам да ви задам въпрос, над който да разсъждавате. Приемете и него като домашна работа. Загадка, взета директно от великия Пол Фолоус.
Студентите чакаха, вдигнали писалки над тетрадките си.
— Как се казва мъжът с тъмното сако?
След това Олдис млъкна и няколко секунди по-късно образът му изчезна от екрана.
Алекс Шипли не можа да заспи.
Лежеше в стаята си във Филбрик Хол — съквартирантката й тихо похъркваше на втория етаж на леглото — и се взираше в мрака. Не можеше да спре да мисли за Ричард Олдис, за начина, по който им бе говорил, за припадъка му. Ужасно. Всичко беше странно и зловещо и Алекс вече се чудеше защо изобщо се е записала в този курс.
Но въпреки това…
Вечерният курс беше примамлив. Не приличаше на нищо, което бе правила в колежа в Джаспър. Възможността да разкрие самоличността на Пол Фолоус, без значение колко невъзможно звучеше това, беше точно приключението, за което копнееше. Даде си сметка, че именно заради тази странна задача ще остане в курса на Олдис, каквото и да се случи.
Прочете първите седемдесет и пет страници на „Спиралата“. Книгата й бе издание с меки корици. Стоеше в малката вградена библиотека в другия край на стаята. На корицата бе залепен оранжев стикер с надпис „Втора употреба“. След началото на последния курс Алекс беше малко изпаднала. Преди си купуваше само нови книги и дори не помисляше да си води бележки в полетата, но сега трябваше да пести пари за Харвард и можеше да си позволи само употребявани. Записките на други студенти се мъдреха до печатния текст и изяждаха цялото празно пространство на страницата. За нея това беше светотатство.
Майка й, която живееше в град Дарлинг, само на 45 километра от колежа, я беше предупредила за курса на Олдис. „Той е истинско зло“, бе й казала. Човекът, курсът му — всичко това било зло. Но Алекс знаеше, че освен зъл, професор Ричард Олдис е и гениален. Беше чела затворническите му трудове за големите американски писатели и бе усетила просветление, родство. Той говореше за книгите така, както тя ги чувстваше — сякаш са най-истинската форма на общуване, едновременно първична и свята. Веднъж бе казал, че книгата е ключалка, а читателят — ключ. Дяволски вярно.
Но тази вечер нещо се бе променило.
Докато лежеше и се вслушваше в гласовете и стъпките на окъснелите студенти навън, Алекс се опитваше да определи какво се е променило и не успяваше. Не можеше да го назове. Опасението, че Олдис ще преобърне живота й, се стопи в мига, в който го видя. Не че вече не вярваше, че може да я просвети; вероятно той и странните му виждания за литературата бяха способни поне на това. Оказа се, че не е толкова всемогъщ, както си бе мислила. Не беше така категоричен и рафиниран, както намекваха писанията му. В човека, който се появи на екрана, имаше нещо… крехко. Нещо уязвимо.