„Само се чуй, Алекс. Размекваш се по човек, който е убил хладнокръвно двама души“.
Замисли се за загадката. Домашната работа от Олдис.
Нямаше никаква представа какво означава. Първите няколко глави на „Спиралата“ разказваха за нюйоркското общество на границата между двата века. Това беше роман в най-традиционния смисъл на думата. Алекс знаеше, че в него има скрити значения, че не е само очевидният сюжет; вероятно вътре се казваше и нещо за самия Фолоус, но тя не можеше да го види. Прочете книгата за първи път в гимназията и изобщо не се трогна. „Това ли било? — помисли си тогава. — За това ли е целият този шум?“
А сега Ричард Олдис им казваше, че романите на Фолоус не са романи, а игри. Игри, които самият писател е скрил в думите. Олдис бе отишъл и по-далеч, беше им подсказал как биха могли да минат през… как се бе изразил? Да, през заешката дупка.
„Как се казва мъжът с тъмното сако?“
Име… тъмно сако… игри…
Скочи от леглото. Съквартирантката й Мередит — беше от Ню Хампшир и учеше химия — се размърда на горното легло. В ума на Алекс се гонеха хиляди мисли. Протегна се в тъмното пред себе си и взе екземпляра на „Спиралата“ от бюрото. Отиде в малката баня към стаята — привилегия за студентите последна година, — затвори вратата и светна лампата над огледалото.
Прелисти романа и започна да преглежда страниците по диагонал, докато буквите не започнаха да се сливат. Търсеше някаква връзка с тъмното сако. Само това й се струваше логично: книгата беше единственият им източник. До утре нямаше да имат учебна програма, не им бяха раздали никакви материали. Олдис бе искал да ги насочи към „Спиралата“. Нямаше начин да не е така.
Вдигна глава от страниците и се погледна в огледалото над мивката. „Време е да се откажеш и да забравиш тази лудост — помисли си тя. — Някой вече е разгадал тази главоблъсканица и щом един има отговора, значи и деветимата ще…“
И замръзна.
Ето го. В огледалото. Там се виждаше задната страница на книгата.
Алекс бавно преобърна томчето.
На задната корица се мъдреше традиционната снимка на автора. Знаеше, че този човек не е Пол Фолоус. Или поне никой не бе сигурен дали е той, или не. Поставяха фотографията на всички издания на романа точно по тази причина: никой не знаеше истинската самоличност на писателя и затова винаги го илюстрираха с амбулантния търговец на енциклопедии.
Тя се вгледа в лицето на мъжа. Пригладената назад коса, преднамерената усмивка. Начинът, по който ръцете му бяха скръстени в скута. И тъмното сако, с което беше облечен.
„Как се казва мъжът…?“
Преди да се усети, вече бе изскочила от банята и се щураше из стаята. Навлече джинсите и фланелата с емблемата на колежа, сложи си вълнената шапка и излезе възможно най-тихо, стиснала романа в ръце. Слезе с асансьора, изхвърча от Филбрик и се озова в мразовития двор.
Само западният вход на библиотеката „Стайли М. Фиск“ беше отворен. Алекс набра кода си, влезе в топлата сграда и се натъкна на библиотекарката от нощната смяна, която приличаше на мишка. Казваше се Доус и се обличаше като героиня на Джейн Остин.
— Александра Шипли, какво правиш тук по това вре…
Но Алекс вече я бе подминала и бързаше към дъното на библиотеката. Нямаше никой, освен няколко зомбита, които четяха под светлините на настолните лампи.
Литературната критика беше в дъното. Тя стигаше дотам и със затворени очи; като първокурсничка беше работила в библиотеката и я познаваше като петте си пръста.
Намери прочутия труд за Пол Фолоус на една от задните полици, окъпана в червена светлина от аварийната лампа. Взе я и зачете. Книгата се казваше „Главоблъсканици: Светът и творчеството на Пол Фолоус“, издадена през 1979 година от „Оувърланд Прес“. Автор — докторът на науките Ричард Олдис. Беше я написал три години преди убийствата в „Дюмант“.
Отвори на индекса. Намери думите, които търсеше: снимка на автора (вероятно апокрифна). Името на истинския амбулантен търговец на енциклопедии, реалния мъж на фотографията, беше на върха на езика й. Помнеше, че Олдис го спомена по време на лекцията тази вечер. „По дяволите, Алекс, трябва да внимаваш повече“.