Отгърна на съответната страница и потърси името в сумрака…
Но нещо я спря. Нещо я накара да замръзне под кървавата светлина в тихата неподвижна библиотека. Пулсът й, който до този момент препускаше бясно, се забави. Изпълни я спокойствие. Потта, избила под мишниците и по черепа й, започна да се охлажда. Цялото й тяло се стегна.
В полето на книгата някой бе написал нещо на ръка.
Трескаво надраскани с молив букви, цифри и символи, които се спускаха надолу като записки на езика на лудите.
„Какво е това, по дяволите?“
Огледа ръкописния текст. В дъното на страницата видя четливи редове. Бяха по-различни от останалите. По-тъмни, сякаш вкопани в страницата, почти гравирани. Хладнокръвен почерк, принадлежащ на човек, който е държал посланието му да бъде открито.
Поздравявам ви, че открихте тази бележка. Вече стигнахте много далеч. А сега прегледайте тази книга.
Алекс разгледа следващата страница, където грубо надрасканото послание продължаваше. Намери още редове, написани от същата твърда ръка.
Това, което прочете, щеше да промени живота й.
Ричард Олдис е невинен. За да откриете човека, който наистина уби двете студентки в „Дюмант“, първо трябва да разберете истинската самоличност на Пол Фолоус. Двете загадки са едно и също нещо. Не споделяйте с никого, че сте видели това.
Въпреки че беше възбудена до крайност, Алекс отиде съвсем спокойно до предната част на библиотеката и записа книгата в картона си.
— Ох, вие, студентите по литература — въздъхна библиотекарката. — Само ви дай да учите.
Алекс
Днешно време
7
Старецът, нейният доверен приятел, бе ослепял. Живееше сред книги и спомени от колежа, в който някога бе властвал. На ореховото писалище имаше стара сгърчена от годините снимка, на която бяха той и председателят на борда. На друга беше фотографиран с Нобелов лауреат, отдавна мъртъв. Двамата бяха с разкопчани ризи и пиянски усмивки. Но най-ценното му притежание беше подреден и залепен на тънка дъска пъзел с деформирано лице на мъж, нарисувано в традициите на кубизма. Отдолу имаше надпис:
„На моя приятел ректора Фиск. Ще намерим Фолоус. Ричард Олдис“.
Датата беше 25 декември 1985 година. Олдис бе подреждал пъзела в затвора.
Алекс плъзна поглед по разхвърляното писалище, прокара небрежно върховете на пръстите си по пожълтелите документи.
— Ужасно — каза старецът. Седеше в инвалидна количка, скрит в сенките в ъгъла на стаята. Зачервените му сълзящи очи се движеха бързо. — Ужасно е това, което се случи с нашия Майкъл. Което се случи на колежа ни. Какво правиш тук, Алекс?
Ръцете й замръзнаха. Лицето й пламна.
— Нищо, ректор Фиск — каза тя. — Разглеждам историята, събрана в тази стая.
Ректорът въздъхна. Нещо се приближаваше в мрака. Въздухът в помещението се разреди и се изпълни с електричество като преди целувка, като преди признаването на тайна. Той се наведе напред в количката и каза:
— Не съществува.
Думите му я поразиха. Погледът й се вдигна от разхвърляното бюро.
— Не знам за какво говорите — каза тя тихо.
— Каквото и да си чула, Алекс, каквото и да са ти казали, няма да намериш ръкописа в тази къща.
— Нищо не съм чула. — Беше по-различно, отколкото да лъже Олдис; ректорът отдавна се бе смачкал, мозъкът му бе станал на пихтия. Беше на деветдесет и четири и напълно оглупял. Погледна го и видя по сивкавите му бузи да проблясва слюнка. Личният му асистент, мъж на средна възраст, бе непрекъснато край него. Всеки миг щеше да дойде да го нахрани.
— Всички онези стари фалшиви откъси от Фолоус. Свърши се, Алекс — продължи Фиск. — Ти го приключи по време на вечерния курс. Ти.
— Разбира се — отвърна тя и си помисли: „Грешите, ректоре. Никога няма да се свърши“.
Настъпи тишина и очите й инстинктивно се стрелнаха към бюрото.
— Ходих тази сутрин да се видя с доктор Олдис — каза тя. — Според него убиецът имитира престъпленията в „Дюмант“.
— Ха, Ричард! — засмя се Фиск. — Сигурно Ричард е убил Майкъл със собствените си ръце.
Сякаш я удари гръм.