— Не го вярвате, нали? Не е възможно да го вярвате. Това просто не е…
Вратата зад нея се отвори и влезе личният асистент. Движеше се толкова умело, че тя изобщо не видя кога пусна лекарствата в приличащата на човка уста на стареца. Обърна се към сребърния поднос, който бе оставил на бюрото. Храна като за дете: препечена филийка, ябълково пюре. Фиск погледна през него по типичния за слепците начин и кимна отривисто.
— Благодаря ти, Матю.
Мъжът излезе и Алекс продължи:
— Ректор Фиск, не вярвате, че професор Олдис е убил Майкъл, нали? Знам, че през годините си развалихте отношенията, но той ви беше приятел. Довереник. Вие… — „… помогнахте да бъде спасен“, искаше й се да каже.
Старецът се взря в безкрайността и се замисли. После каза без никаква връзка:
— Все още играят Процедурата.
Тя премигна.
— Кои?
— Студентите — отвърна той. — Чувам ги из колежа, когато Матю ме разхожда с количката. Чувам ги. — Млъкна и стаята се изпълни с хрипливото му дишане.
— Ректор Фиск, относно Майкъл Танър…. Блуждаещият му поглед се спря върху нея.
— Ако ще идват за погребението, трябва да отседнат някъде.
— Да.
Той имаше предвид студентите от вечерния курс, които в момента пътуваха към Джаспър. Повечето живееха във Върмонт. Сали Танър, разбира се, си беше тук. Докато им звънеше по телефона, Алекс осъзна колко лесно и просто е да ги събере отново.
— Искам да отседнат тук.
Алекс затаи дъх.
— Тук?
— Искам да са наблизо — обясни Фиск. — Това е скръбно време, Алекс, а когато скърбим, имаме нужда да сме заедно. В къщата ми има повече от достатъчно място. Да, стара е. В нея има история. Но им е позната. Можете отново да се сближите, точно както когато Даниел Хейдън…
— Да — прекъсна го тя. — Ще им предам поканата ви.
Ректорът кимна, с което й показа, че е време да си върви. Алекс слезе на долния етаж, тръгна по тъмния коридор, който водеше към източното крило на големия дом, и навлезе в сърцето на старата къща.
Въздухът бе спарен и застоял. Дюшемето скърцаше под стъпките й, над главата й висяха сребристи паяжини. Стените бяха напукани и разкривените линии в гипсовата замазка сякаш я водеха още по-навътре в мрака. Тя прекрасно знаеше къде отива — беше прекарала много дни в тази къща, докато учеше в Джаспър.
Стайли Фиск тогава беше активен осемдесетгодишен мъж и неин съюзник по време на вечерния курс. Научи я да тълкува думите на Ричард Олдис и тя щеше да му е вечно задължена. До голяма степен на него се дължеше това, че Алекс беше най-известната възпитаничка на Джаспър. Щом искаше колегите й да отседнат в неговия разпадащ се дом, коя бе тя да спори с него?
Така и нейната задача щеше да стане по-лесна.
— Търсят ви.
Алекс рязко се извърна и видя личния асистент.
— Кой, Матю? — Успя да изрови от паметта си името му, сякаш беше студент, който вдига ръка по време на лекция.
— Някаква жена. Иска да ви види. Изглежда разстроена.
Тя се вгледа в него. Беше по-възрастен, отколкото й се бе сторило в началото, кожата му беше изключително бледа, направо прозрачна. „Какво търси той тук?“ — зачуди се. Поддържаше живота на Фиск, отлагаше неизбежното? И какво ли знаеше за притежанията на ректора?
— Кажи й, че съм на втория етаж.
— Разбира се, доктор Шипли. — Значи знаеше името й.
Мъжът се отдалечи, скърцането на маратонките му отекна по коридора, а Алекс влезе в стаята вляво. Беше реликва от минала епоха — в средата й имаше две тапицирани кресла, отрупани с листове, стената в дъното бе покрита с полици за книги, на другата стена висеше килната картина на Ротко11. А беше идеално подредена някога, когато Стайли Фиск владееше колежа и всички решения в учебното заведение минаваха през него. И беше влюбен в литературата, което си беше необичайно за администратор. Организираше партита, на които присъстваха Филип Рот и Джоан Дидиън, въвеждаше новости в обучението по литература много преди Олдис да проведе странния си експериментален вечерен курс. Някога Фиск олицетворяваше колежа в Джаспър, а сега също като тази стая и жалката й мебелировка беше напълно забравен.
„Искам да отседнат тук“. Във викторианския палат, построен през 60-те години специално за Фиск, имаше седемнайсет стаи, в момента повечето празни. Несъмнено беше достатъчно просторно, за да се съберат всички завърнали се студенти. И за да може Алекс необезпокоявана да следва указанията на Олдис. Да ги наблюдава, без да я забележат.
11
Марк Ротко (1903–1970) — американски художник абстракционист от руски произход. — Б.пр.