Влезе по-навътре в стаята и пристъпи в потока светлина, изливащ се през прозореца. Огледа полиците с книги. Книгите на Фолоус, трудовете на Олдис от затвора. Взе един том и го разтърси с надеждата, че от него ще изпадне нещо. Страница, ключ? Нищо. Ръкописът на третия роман на Фолоус трябваше да е някъде тук. Луис Прайн я бе уверил, че е в къщата: „Човекът, който ми даде тази страница, твърди, че Фиск притежава и останалите“. Беше й изпратил страницата преди четири години, малко след смъртта на Даниел Хейдън. Алекс заоглежда гръбчетата на книгите и си помисли: „Дали си знаел, Луис? Дали си знаел, че е тук, когато всички се събрахме в тази къща, за да скърбим за Даниел?“.
— Алекс.
Тя се обърна. Жената на вратата се бе облегнала на касата, сякаш беше изтощена от дълъг път. Косата й бе разчорлена и прилепнала към скулите. Беше плакала.
— Сали, толкова съжалявам. — Двете пристъпиха една към друга и се прегърнаха. „Колко е студена… Възможно ли е да е тя?“ — помисли Алекс.
— Видях го — простена Сали и дъхът й опари ухото на Алекс. — Видях го да лежи на пода. Отначало помислих, че е заспал, но после видях… онези книги, Алекс, всички онези ужасни книги…
— Шшшт — каза Алекс и я прегърна по-силно.
— От онази вечер полицаите непрекъснато ме разпитват — въздъхна Сали. — Детективът се казва Блак. Мисли… Не го казва, Алекс, но познавам по очите му. Мисли, че имам нещо общо с убийството на Майкъл. Можеш ли да повярваш?
Алекс поклати глава. Не знаеше какво да каже.
— Пита ме и нещо друго. — Погледът й се фокусира. — Пита ме за Олдис.
Алекс се стегна.
— И ти какво му каза?
— Истината, разбира се. Не съм говорила от години с професора. Не и след Даниел.
— Ами Майкъл?
В очите на вдовицата проблесна някаква категоричност, която казваше: „Прекалено скоро ми е“.
— Майкъл не би… не би отишъл у тях. Знам, че Олдис живее наблизо, но за него курсът беше приключил. Никога не говореше за случилото се с нас…
Нещо в нея се пречупи и тя се разплака. Когато се успокои, се отдръпна от приятелката си и огледа стаята. И естествено видя книгите — какво друго? Потрепери и закри устата си с ръка, сякаш се опитваше да затисне писък. „Възможно ли е да е тя? — помисли пак Алекс. И веднага си заповяда: — Недей, не се дръж с тях по този начин само защото Олдис ти е дал нова задача. Той може и да греши. Може и да си играе с теб“.
— Видях го — повтори Сали. — И никога няма да го преодолея. Никога.
— Сали, ако знаеш кой може да го е извършил…
Вдовицата рязко се извърна към Алекс. В очите й проблеснаха гневни пламъчета. За един миг Алекс видя момичето от вечерния курс: от Сали бликаше младост, челото й се сбърчи ядосано и злобно.
— Да не си посмяла — каза тя.
— Но аз само…
— Не! Не и тук, след всичко, което преживях. В началото на курса всички бяхме различни хора. Всички. И ако си се върнала, за да се правиш отново на герой, това си е между теб и твоя ненагледен Олдис. Аз ще скърбя за съпруга си, а ти стой далеч от общия ни живот с Майкъл.
Курсът
1994
8
Ричард Олдис започна втората си лекция с въпрос.
— Кой от вас откри мъжа с тъмното сако?
Тази вечер мониторът бе поставен върху синьо-зелена масичка на колела с етикет: „Собственост на английската катедра на колежа в Джаспър“. По дъската имаше облаци от трити с длани уравнения от предишната лекция. Температурата навън бе рекордно ниска и студът си проправяше път и в помещението. Убиецът на екрана бавно премигна, чакаше отговор на въпроса си. Когато не получи, вдигна ръце с дланите нагоре, сякаш искаше да ги подсети да побързат.
— Бях прекалено зает с проучването си — обади се най-накрая един студент от дъното на залата, Даниел Хейдън. Беше блед, с нездрав вид и пясъчноруса коса, която почти скриваше очите му. Никога не гледаше събеседника си, когато говореше. Не бе така поразително умен като останалите. Другите студенти се движеха заедно, като някаква малка клика, а Хейдън странеше от тях. Не се големееше; не се опитваше да респектира останалите с познанията си за книгите. Всъщност малцина от тях дори изобщо знаеха, че първата специалност на Хейдън е литература, докато не се появи на вечерния курс, облечен с тениска и скъсани джинси. В предния джоб на якето му винаги имаше навит на руло роман с меки корици.