— И какво беше това проучване, господин Хейдън? — попита Олдис.
— За вас. За това, което сте извършили.
Професорът дори не трепна.
— Не бива да се занимавате с това.
Хейдън се ухили.
— Не искате ли да разберете какво научих?
Олдис направи жест, сякаш казваше: „Доставете ми това удоволствие“.
— Има криминална книга, написана по вашия случай. „Лудият професор“. Чували ли сте за нея, доктор Олдис?
— Не.
— Прочетох я тази нощ. Цялата. Не можах да се откъсна от нея. Трябваше да разбера какво точно сте направили, преди отново да дойда на ваша лекция. Авторът ви смята за зъл човек. Според него може и да сте гений, но вашият ум ви е изиграл лоша шега. Променил ви е по някакъв начин. Мнозина твърдят същото.
— Мнозина?
— Враговете ви. Тези, които смятат, че не бива да водите този курс.
— А вие какво смятате, господин Хейдън?
— Смятам… — Младежът се поколеба. Извърна поглед, сведе го към тетрадката си, която лежеше все още неотворена на банката. — Смятам, че сте лош човек — продължи той почти шепнешком. — Извършили сте нещо ужасно. Нещо непростимо. Има всякаква информация за вас. Професорът убиец. Гениалният касапин. Наричат ви Книжния човек.
Олдис кимна отривисто. След това каза:
— Добре. Не исках да говоря пред вас за това, но очевидно, след като се провежда проучване без мое знание, се налага. Нека ви кажа само това: виновен съм, че пратих двете момичета на сигурна смърт. Всяка нощ в този затвор мисля колко объркан човек бях, докато като по-млад преподавах в университета „Дюмант“. Мога само да ви кажа, че умът е заключена стая, съвестта е ключът, а някои от нас са изхвърлили отдавна ключа.
— Съжалявате ли? — попита Хейдън.
И тогава студентите за първи път разбраха на какво е способен преподавателят им. Раздразнението му прерасна в нещо повече, превърна с в яростен зъл гняв, който искреше от очите му. И след секунда изчезна.
— „Съжалявам“ е просто дума като всички останали, господин Хейдън.
— Но вие сте убили двама души! Заклали сте две невинни момичета и сте подредили онези книги около…
— Никой не знае цялата истина за случилото се в „Дюмант“ — каза Олдис. — Никой никога няма да я научи. За да ви кажа, че „съжалявам“ — последната дума направо я изплю срещу микрофона, — трябва да се върна в миналото и да преживея отново престъпленията си, а аз нямам намерение да го правя. Не и тук, не и сега.
Хейдън като че ли беше казал всичко, което възнамеряваше. Но след малко вдигна отново поглед към монитора и попита:
— Само две са, нали?
Олдис премигна; беше съвсем спокоен, сякаш бе очаквал този въпрос.
— Жертвите, които са известни — продължи Хейдън. — Двете докторантки. Нали не сте убили и някой друг?
Професорът си избърса устата с длан. Когато заговори, гласът му режеше като стъкло.
— Няма да позволя на студент да ме разпитва.
И тогава младежът се отказа. Кимна — по-скоро на себе си, отколкото на някой друг — и постави екземпляра си на „Спиралата“ върху тетрадката. Изправи се и тръгна към монитора. Там спря и каза на Олдис нещо, което другите студенти не чуха, защото бе с гръб към тях. После излезе.
Залата се умълча.
— И така останаха осем — каза професорът със спокоен овладян глас.
Чу се смутен смях. Някой нервно се покашля. Някои заговориха, колкото да чуят собствените си гласове. След секунди Олдис ги накара да млъкнат, като постави дългия си блед показалец пред устните си.
— Шшшт, студенти.
Настъпи тишина.
Той прелисти записките върху паянтовата затворническа маса пред себе си и каза:
— А сега, кой откри името на мъжа с тъмното сако? Кой реши загадката?
Отначало всички мълчаха. После едно момиче в средата на лекционната зала бавно вдигна ръка.
Алекс води дълга вътрешна борба дали да каже нещо. Нима Олдис не им бе казал току-що, че е виновен? Нима не бе признал за двете убийства пред целия курс, пред деветима сигурни свидетели и всички останали, които гледаха проклетата връзка със затвора? Помисли си за книгата, така добре скрита в чекмеджето на бюрото й във Филбрик Хол. За странните обезпокоителни послания в нея.