„Ричард Олдис е невинен. Не споделяйте с никого, че сте видели това“.
Вероятно трябваше да си мълчи, да се държи така, все едно не е открила нищо.
Не.
Ако си държеше устата затворена, щеше да остави невинен човек да изгние в затвора. Може би самопризнанието му беше част от играта. Брънка от големия план на Олдис. Разбираше, че ако книгата и скритите послания казват истината, то тогава Олдис разчита на нея. Разчита на нея да разплете мистерията… „Да се вмъкнем през заешката дупка“.
Тя вдигна ръка.
— А, госпожица Шипли! — каза Олдис все така спокойно. — Разкажете на останалите какво сте открили.
„Нима е наясно? — помисли си тя. — Възможно ли е да знае, че съм взела книгата? Ако е така, защо е толкова спокоен?“.
— Мъжът с тъмното сако — каза Алекс с усилие, защото езикът й сякаш беше набъбнал и не я слушаше. — Той е…
— Моля, продължете.
— Мъжът с тъмното сако е Чарлз Ръдърфорд.
Професорът се усмихна. Най-неочаквано Алекс почувства прилив на гордост.
— Амбулантният търговец на енциклопедии? — попита някой зад нея. Мелиса Лий беше прочута както с невероятната си интелигентност, така й със сексскандала с нейно участие, за който се приказваше в катедрата по литература цели два семестъра. Обличаше се в черно, от глава до пети, в косата й имаше кичури с всякакви цветове, които й придаваха леко животински вид. Лицето й бе мъртвешки бледо. Следваше стил, който студентите в Джаспър бяха започнали да наричат „плик“. Носеше черни сенки, множество обеци и по намазаните й с тъмнолилаво червило устни винаги играеше сардонична усмивка. Тази вечер на тениската й пишеше „Убий поет“. — Но Ръдърфорд е никой. Пешка. Умира година преди да се появи „Златното мълчание“, а все още му слагат снимката по книгите, защото никой не знае каква роля е изиграл. Как е успяла тя… — Лий изгледа злобно Алекс, а Алекс просто й се усмихна в отговор.
— Точно там е цялата работа, госпожице Лий — каза Олдис. — Ръдърфорд заинтригува изследователите на Фолоус именно защото е един от най-малко вероятните заподозрени. Първо, умира от мозъчна емболия през 1974 година. Година по-късно е публикуван вторият роман на Фолоус. Освен това имаме проблем и с неговия старомоден, леко глуповат образ, типичен за Средния запад. Отначало, когато започват да издирват Фолоус, мнозина вярват, че снимката на Ръдърфорд е просто номер на автора. Още една заблуда. Но когато тръгват да търсят Ръдърфорд, изследователите научават нещо много интересно.
— Че е бил писател.
Олдис огледа залата и откри студента, който се бе обадил.
— Точно така. Много добре.
Беше футболистът Джейкъб Кедър. Седеше отдясно на Алекс. Тя се обърна и срещна погледа му. Той й кимна. „Сладък е — помисли си Алекс, — като за спортист-умник“. Беше го виждала из кампуса с някои от съотборниците му, бе го зървала няколко пъти и в бар „При Ребека“ — седеше на някоя затънтена маса и учеше от картончета. Кедър се наведе към нея и й прошепна:
— Сега ние с теб сме му любимците, Шипли. Единственият въпрос е къде ще открият труповете ни. — Алекс потисна смеха си и когато отново погледна напред, осъзна, че Олдис е чул. Взираше се право в тях. Сърцето й заседна в гърлото. Но професорът само се усмихна.
— Чарлз Ръдърфорд наистина е написал книга — продължи след малко Олдис. — Намерили са части от ръкописа в куфарчето му след неговата смърт. Но книгата е била доста странна и не е имала нищо общо с текстовете, с които се е прочул Фолоус. — Сведе поглед към масата пред себе си, прелисти записките си и извади един лист. — Или пък е имала?
Образът на професора изчезна от екрана, закрит от пожълтял документ, който бе вдигнал към камерата. Една опърпана страница, доста стара на пръв поглед, гънките я прорязваха като линиите на длан. Алекс прочете текста на нея: беше написан на пишеща машина. Имаше много подчертавания и поправки с посивял коректор. Приличаше на… „Колко странно“, помисли си тя. Беше статия от енциклопедия.
— Ръдърфорд е писал собствена енциклопедия? — попита едно момче от дъното. Беше Крисчън Кейн, слабият младеж с джинсовото яке. Кейн бе писателят на курса: пишеше къси разкази в стила на Стивън Кинг и ги публикуваше в литературното списание на колежа в Джаспър — „Гилдията“. Носеше се като френски бохем — рошав, с блузи с щампи „Оксфорд“ и цветни шалове. Разказите му бяха толкова зловещи и пълни с насилие, че мнозина се чудеха дали няма таен живот и дали не познава мрачните теми, за които пише, от времето, прекарано в гимназията в Делауер.