— Точно така, господин Кейн — отвърна Олдис. — Среща гибелта си малко след като започва този труд. Написва само няколко статии. Както виждате, все още е на буквата А. Но тази енциклопедия е много по-различна от онази на „Фънк и Уагнъл“, която продавал от врата на врата. Тази книга е… необикновена. По всичко личи, че е била посветена на самия Чарлз Ръдърфорд, на неговия живот, на това, което е постигнал, на хората, с които разговарял всеки ден, докато продавал стоката си. На пръв поглед има ясна граница между това аматьорско, взряно в пъпа си писание и творбите на Фолоус, които са истински лабиринти, пълни със загадки в самите загадки. Но когато изследователите навлезли по-дълбоко, видели, че енциклопедията на Ръдърфорд също е загадка.
— Какво имате предвид? — попита Майкъл Танър.
— По всичко личи, че Ръдърфорд е играел игра. Може би със самия себе си, но може и да не е така. Погледнете това.
Олдис вдигна друг лист, който много приличаше на първия. Хартията изглеждаше толкова стара и захабена, че на Алекс й се стори, че подушва застоялия мирис, който се носи от нея.
— Това е една от последните му статии, А, Албридж. Кратко описание на градче с това наименование. Албридж, Айова, население — две хиляди души. Забутано поселище, недалеч от мястото, където живее и работи Ръдърфорд. Странното обаче е, че когато погледнете картата на Айова…
— Градчето не съществува.
Отново беше Келър. Алекс осъзна колко е бърза мисълта му, как изпреварва всички от курса с отговорите си. Докато нейният досадно бавен ум работеше доста по-внимателно. Предпазливо. Улови се, че отново обръща очи към Келър с надеждата той да отвърне на погледа й.
— Албридж, Айова наистина е измислен град — каза Олдис. — Няма го на нито една карта от онова време и все още не се е появил. В своята „енциклопедична статия“ Ръдърфорд твърди, че е ходил там. Че е продал енциклопедии на няколко обитатели. Че е ял в малка закусвалня край градския площад. Но нищо от това не е вярно. И след като вече имаме тази информация, възниква по-големият въпрос.
Всички мълчаха и чакаха напрегнато. Нямаха търпение Олдис отново да заговори. Той ги водеше към нещо, приближаваше ги към връзката между Чарлз Ръдърфорд, мъртвеца, чиято снимка се появяваше на кориците на книгите, и самия Фолоус. Единственият звук в залата беше съскането на монитора.
— Защо? — попита Алекс.
Олдис я погледна разбиращо. Погледът му сякаш регистрираше всичко по пътя си, забелязваше и най-малката подробност. Това бяха очи на млад и очевидно красив мъж. После изведнъж те сякаш се препълниха с информация, като захарницата на майка й, която тя понякога пълнеше и част от кристалчетата падаха на масата. „Ето това е — помисли си Алекс. — Част от скритата същност на професора излиза наяве, излива се през екрана“.
— Точно така, госпожице Шипли — каза той. — Въпросът е „Защо?“. Защо Чарлз Ръдърфорд е измислил малкото градче Албридж, Айова? Защо твърди, че е прекарал един ден там? Единственото обяснение е, че Ръдърфорд иска да изиграе някого. Че книгата му изобщо не е енциклопедия, а по-скоро…
— Роман? — предложи Сали Мичъл със сладкото си тихо гласче.
Олдис не отговори. Само се ухили, доволен, че тези деветима („Не — припомни си Алекс, — сега сме само осем“.) специални студенти мислят толкова бързо.
— Но в хипотезата, че Ръдърфорд е Пол Фолоус, винаги възникват проблеми — каза Олдис. — Очевидният е, че човекът е бил вече мъртъв, когато излиза втората книга, което разбива цялата теория на парчета. Снимката на корицата според изследователите не означава нищо. Тя е шега. Още един ход от играта на Фолоус.
— А някой изобщо ходил ли е до Айова, за да провери? — попита Луис Прайн.
Олдис кимна.
— Изследователите стигнаха до вдовицата на Ръдърфорд, разбира се. Когато се появи вторият и последен роман „Златното мълчание“, трябваше да разберем какво става. Така че, да, всички се скупчиха в Айова. Понякога просто си седяха пред къщата, в която бе живял Ръдърфорд.
— Господи — промълви Мелиса Лий.
— Някои събраха кураж да говорят с вдовицата. Отначало тя беше учтива, но после усети колко са обсебени всички. Искаха да знаят. Да разплетат мистерията. И тя се разгневи. С Чарлз Ръдърфорд имат син, тогава малко момче, което не беше добре — наложило се да бъде лекувано в психиатрична институция. Тя трябваше да мисли и за неговата безопасност. Този откачен писател Фолоус не беше нейният съпруг. Нямаше как да бъде. И тя започна да се кара с насъбралите се изследователи, разгонваше ги, насъскваше срещу тях местната полиция. Скоро те се разбягаха и оставиха бедната женица и сина й на мира.