„Не споделяйте с никого, че сте видели това“.
Оставаха деветдесет секунди. След това щяха да прекъснат връзката.
— Значи няма въпроси?
Шейсет секунди. Тя си представи Олдис по време на дългия му път обратно към килията, двамата надзиратели без лица, които го водят, решетките, зад които влиза. Животът на професора се състоеше от тайни, думи и болезнените викове на другите затворници. Вълнението му, че е открил нещо, изровил е нова информация, накрая бе довело до това: смълчана лекционна зала, уплашено момиче. Алекс си представи разочарованието му от нея, гнева му.
Трийсет секунди.
„Хайде, Алекс. Кажи нещо“.
Двайсет секунди и…
— Какво има в Хамлет?
Олдис се обърна към нея. Погледът му се промени, стана по-сериозен. По-напрегнат. Сякаш предаваше информация само на нея. Сякаш двамата бяха започнали разговор отвъд възприятията на другите студенти. Имаше усещането, че лекционната зала е изчезнала, а тя се намира в празна стая с електриковосини стени и се взира в екрана.
— Предлагам да попитате моя приятел ректор Стайли Фиск — каза Олдис. — Той ще ви разкаже много за Хамлет.
Връзката бе прекъсната и професорът отново изчезна.
След лекцията тя тръгна да се прибира пеша в снега. Побелелите дървета зад стадиона в западната част на университетското градче блестяха в далечината. По това време в кампуса беше мъртвило. Никакво движение по Роуз Авеню, никакви студенти по замръзналите дворове.
Избърза преди колегите си, изтича през хълма Харпърс, географския център на студентското градче, след това надолу към административната сграда, наречена Кулата, от която като паяжина се разклоняваха ниските постройки на общежитията. Чуваше смеха и виковете на първокурсниците, виждаше дима от комините на къщите на братствата, кръстени на гръцки букви. „Ето къде искам да бъда — усети се, че мисли. — Ето какво искам да правя с живота си, от какво искам да бъда част. Да преподавам литература в точно такова място“.
— Имаш ли му доверие?
Тя се обърна. Беше съседът й по банка, Келър. Носеше пухено яке с яка от заешка кожа, на гърдите му пишеше „КОЛЕЖАНСКИ ФУТБОЛЕН ОТБОР ДЖАСПЪР“. Вървеше целенасочено и скърцането на обувките му по снега отекваше чак до Кулата вдясно от тях.
— На Олдис ли? — попита Алекс.
— Аха.
— А ти?
Той не отговори.
— Не прилича на убиец — каза тя.
— Убийците личат ли си по нещо?
Алекс се усмихна.
— Ами да. Виж Менсън12. И Дамър13 също. Налудничави очи. Олдис не е луд.
— А може би е хитър и се прикрива — каза той. — Виж. — Показа й нещо под светлината на уличната лампа. Беше го затиснал с длан, за да не го отвее вятърът. Лист от тетрадка. В дясното поле имаше трийсетина-четиридесет отметки.
— Какво е това? — попита тя.
— Броят на лъжите му.
Тя вдигна очи от листа.
— И как успя да ги преброиш?
— От футбола е. Блокираш някого, той ти показва с очи какво се кани да направи. В това се състои работата на нападателя: да предугажда действията на противника. Това е игра, в която разгадаваш измамите на другия. Един непрестанен детектор на лъжата.
— Да не би да си мерил кръвното на Олдис? Май охраната в „Рок Маунтин“ е доста хлабава, Келър.
Беше негов ред да се усмихне.
— Говоря ти сериозно. Имаше много знаци. Във футбола се научаваш да решаваш накъде да бягаш още преди играта да е започнала: твоят човек поглежда надолу, извръща очи. Или ти казва нещо, когато се борите за спорна топка, а гласът му трепери. Точно такива малки… издайнически знаци, нали разбираш?
— И ти си ги забелязал при професор Олдис.
— Бяха много, и то само тази вечер.
— Какво означава това?
— Той знае кой е Фолоус — каза Келър. — Просто не може да стигне до него. Ние сме неговите крака. И очи. Но няма да ни даде името му ей така, без нищо, няма да е по правилата. Затова ни води към него и ние се връзваме. Затова са тези „гатанки“. Малки парченца от пъзела, които ни подхвърля едно по едно, докато не разберем кой наистина е написал тези книги. Но има и нещо друго.
Алекс се взря в него.
— Какво?
— Не знам. — Той поклати глава. — Още не съм го разбрал, но работя по въпроса.
12
Чарлз Менсън (1934) — американец, ръководител на престъпен клан, осъден за множество убийства, — Б.пр.
13
Джефри Дамър (1960–1994) — американски сериен убиец и сексуален престъпник. Убива 17 души. Пребит до смърт в затвора. — Б.пр.