Алекс извърна очи. Точно пред нея беше Филбрик Хол, най-голямото женско общежитие в колежа. Видя силует на момиче на последния етаж. Беше седнала на перваза на прозореца и четеше. Чу звъна на нечий телефон и си спомни за болния си баща. Чудеше се кога ли ще й се обадят.
— Може и да си прав — каза на Келър. — Олдис сигурно лъже. Вероятно знае кой точно е Фолоус и си играе с нас. Но ще удостоя това с едно разумно съмнение.
— И защо?
— Защото — каза тя — обичам игрите. — „И обичам да печеля“.
Алекс
Днешно време
9
Студентите от вечерния курс започнаха да пристигат един по един.
Докато се мъчеше над чиния супа, която й бе приготвил асистентът на ректора Матю Оуен, Алекс чу познат глас да я вика от другата стая. Стана и излезе през летящата врата на кухнята. Завари във всекидневната упадък и изкуствена приповдигнатост. А насред тях, в облак от прашинки, стоеше Мелиса Лий. Беше пълна противоположност на готик момичето с остър език от вечерния курс. Бе облечена скромно, правата й черна коса бе вдигната назад и откриваше ъгловатото й лице. Единственият спомен от онова, което представляваше в Джаспър, беше обецата на носа. Носеше груби очила с правоъгълни рамки, а на рамото й имаше скъп платнен сак. „Господи — помисли си Алекс, — превърнала се е в образец на достойна съпруга“.
— Надявах се да не е вярно — каза Мелиса. Дори гласът й се бе променил. Беше станал равен и безизразен.
— Но след това, докато идвах насам, видях репортерите в източната част на кампуса. Сърцето ми се скъса.
— Моето също.
Тъмните очи на Мелиса проблеснаха със злоба и омраза. За миг се появи Мелиса Лий от вечерния курс. Но после искрата изчезна и се върна майката на три деца от предградията.
— О, Алекс.
Не се прегърнаха. Не бяха толкова близки и в колежа.
— Студент е — каза Мелиса. — Някой, когото Майкъл е скъсал. Няма начин да не е.
— Може би — отвърна Алекс. — Олдис не е убеден.
Алекс премигна. Дали Мелиса знаеше за посещението й при професора? Тогава и останалите щяха да научат.
— Доктор Олдис не знае почти нищо — каза Алекс в опит да обърне играта.
— А полицаите? Те какво смятат?
— След час имам среща с детектива, който води разследването. Всъщност нямам какво да му кажа.
— Може би за Олдис и Даниел Хейдън?
Дъхът на Алекс секна.
— Какво за Олдис и Даниел?
Мелиса поклати глава съжалително, все едно казваше: „Толкова много неща не знаеш за останалите от курса, Алекс Шипли“.
— Водели са кореспонденция. Малко преди смъртта на Даниел.
— Каква кореспонденция?
— Писма, загадки. Олдис е поддържал контакт с Даниел. Искал е нещо от него. Стори ми се много странно и го казах на Даниел последния път, когато говорихме.
— Даниел беше негов бивш студент — каза Алекс, но си даде сметка колко неубедително звучи. И колко отчаяно. — Нормално е професорът да контактува с него.
Мелиса се усмихна.
— Колко пъти си говорила с Олдис, откакто Даниел… се самоуби?
— Не и след възпоменателната служба.
— Именно. — Тя се обгърна с ръце и въздъхна дълбоко, от което цялото й тяло потрепери. — Боже, Алекс, как бих искала да го попитам какво знае. Как бих искала да поговоря с него за смъртта на Даниел и да видя дали…
— Да ви заведа ли в стаята ви, госпожо?
Алекс се обърна и видя на прага Матю Оуен. Забеляза как Мелиса го погледна и очите й светнаха като преди малко. Но после тя се овладя, обърна се отново към Алекс и каза:
— Странно, нали?
— Кое?
— Че ректорът ни покани всички тук. Все едно… И аз не знам. Отначало смятах да не приема поканата. Но това е ректорът Фиск, а и никой не иска да остава сам, когато се случи нещо подобно. Не ми пука колко си смела.
— Той е самотен — каза Алекс. — Здравето му се влошава. Според мен осъзнава, че не му остава много време, и иска да събере за последен път курса, с който най-много се е гордял, за да скърбим всички заедно. Това е всичко.
— Може ли да го видя?
Алекс изгледа някогашната си съперничка и през ума й премина една мисъл: „Няма да откриеш ръкописа. Не и преди мен“.
— Стайли си почива — каза личният асистент на Фиск от стълбите. — Ще се появи, когато всички пристигнат.