— Много добре. Чувам ви и вие ме чувате. Виждам ви и вие ме виждате. А сега да започваме.
Алекс
Днешно време
2
Доктор Алекс Шипли слезе от колата под наем и тръгна към предната врата на притихналата къща. Беше с токчета, по дяволите, може би защото си мислеше, че хората от колежа в Джаспър ще са по-впечатлени, ако се появи на местопрестъплението облечена не като университетски преподавател, макар да беше точно това. А сега се срамуваше от избора си. Защото професорът със сигурност щеше да забележи и това щеше да му даде предимство в интелектуалната игра, която щяха да започнат.
Ято орехчета излетя шумно от едно дърво и Алекс трепна. Чак сега осъзна какъв ужас предизвиква у нея завръщането й тук, колко се страхува да е близо до него отново. Постара се да се съсредоточи. Професорът беше един от най-умните хора на света, но също така обичаше да мами. Би се позабавлявал със страха й, ако му позволи.
Не биваше да му позволява.
— Лъжат. Всички птици са символи на смъртта.
Алекс погледна нагоре. Той се бе облегнал на отворената мрежеста врата и се взираше в нея с мъртвешките си очи. Устата му бе замръзнала в свирепа усмивка. Ударът бе променил чертите му и бе опънал лицето му като маска. Едната половина беше напълно безжизнена, бледата кожа бе нашарена от разклонени синкави капиляри, крайчецът на устните бе мъчително извит нагоре. Другата, живата половина се бе научила да прави същото — той бе тренирал изражението си пред огледалото в банята. И сега винаги се усмихваше, винаги, дори когато нямаше на какво. Дори когато изпитваше болка, тъга или гняв.
— Александра — каза той. Не „професоре“, нито дори „доктор Шипли“. (Тя също забелязваше тези детайли.)
Не я покани да влезе. Колко типично за него, да я държи на студа на верандата, да я накара малко да страда. Винаги предизвикваше и подлагаше на изпитания другите. Алекс нямаше да му достави удоволствието да му покаже, че й е студено.
— Добро утро, професоре — каза тя.
— Казаха ми какво се е случило с общия ни приятел. Колко… трагично. — Очите му също се усмихнаха. — Знаех, че рано или късно ще те пратят при мен.
— Никой не ме е пращал.
Лъжата го развесели.
— Нима?
— Дойдох по собствено желание.
— За да се видим значи. Като стари приятели. Или може би като бивши любовници.
В гърлото й заседна буца. Взря се в обезобразеното му лице и вятърът обрули оголената й шия. „Дяволите да го вземат!“
— Ще влезеш ли, Александра?
— Благодаря.
Навсякъде из малката къща имаше книги. Купчини, планини от книги в сумрака. Никаква изкуствена светлина в миниатюрните стаи с неправилна форма, само слабите разсеяни лъчи на утринното слънце. Видя през прозореца полузамръзналото езеро зад къщата — приличаше на тъмен отпечатък от пръст.
Той я заведе в стаята в дъното на къщата и седна на овехтяло кресло срещу прозореца. И тук имаше книги, изследвания върху мъртви писатели. Пишещата машина „Ъндъруд“ на малкото бюро бе погребана под лавина изписани с мастило листове. Над бюрото бе закачен плакат с лице на мъж, върху чиито очи, нос и уста бе надраскана една-единствена дума: Кой? Изписаните с молив букви едва се виждаха под слабата светлина. Лицето беше на мистериозния романист Пол Фолоус. Под него с очеизбождащ червен шрифт пишеше:
„КОЙ Е ФОЛОУС?“
Не й предложи стол. Тя стоеше в средата на стаята и наблюдаваше как великият професор диша. Дори когато й бе обърнал гръб, от него се излъчваше някаква свирепост. Ставаше още по-зле. Защото, даде си сметка тя, те имаха нужда от него. Тя имаше нужда от него.
— Разказвай — подкани я той.
— Причината да дойда при теб тази сутрин е… — Не можа да го каже. Усещаше погледа му, макар че бе с гръб към нея. Приемаше я не като хабилитиран преподавател по сравнително литературознание, а като плаха студентка, каквато някога беше. Хлапе.
— Все още не си го приела — каза той. — Фактът, че се случва отново.
— Грешиш. — Но не беше убедителна, думите й звучаха кухо.
Професорът срещна погледа й в отражението в прозореца.
— Майкъл е мъртъв. И ти не можеш да направиш нищо.
Чувството за окончателност в думите му я порази и тя извърна очи и попита:
— Помниш ли го?
Кратка пауза, след това:
— Не особено добре.
Разбира се, че го помнеше. Доктор Майкъл Танър, специалист по модернизъм от колежа в Джаспър, преподаваше в своята алма-матер. Преди петнайсет години Майкъл, също като нея, посещаваше вечерния курс. Тя дори помнеше къде седеше: на първия ред, недалеч от монитора.