— Това убийство… е като загадка.
Това го накара да замръзне. Само няколко думи, с които Алекс Шипли го предизвика, а напрежението в малката стая осезателно нарасна. Падна й в ръчичките.
— Живея само на няколко километра от онова ужасно място — каза той сякаш на себе си. — Чувам какво се говори. Познавам ги.
— Това съгласие за помощ ли е, професоре?
Той се взря в нея.
— Да не би да мислят, че имам нещо общо със случилото се?
Тя не каза нищо. Искаше мълчанието й да отговори вместо нея.
— Идеално. Може би така е по-добре, да вярват отново. Да се страхуват.
— Ще помогнеш ли, професоре?
— Защото съм ти длъжник?
— Защото убиецът е на свобода. Защото и двамата имаме общо минало с Майкъл Танър. И да, защото си ми длъжник. — „Наистина си ми голям шибан длъжник“.
— Не е само това, Александра.
— Недей…
— Не се тревожи, че този нещастен обрат в сюжета ще насочи прожекторите и към останалите от вечерния курс. Особено към теб.
— Това няма нищо общо с курса.
— Това ли си повтаряше по време на полета до Върмонт? Тази ли мисъл те занимаваше, докато бизнесменът от Амхърст възпитано те сваляше? „Няма нищо общо с вечерния курс. Няма нищо общо с вечерния курс. НЯМА НИЩО ОБЩО С ВЕЧЕРНИЯ КУРС!“ — Професорът повиши тон, но къщата го погълна. А после се чу смехът му — безмилостен, противен лай.
— Майкъл — започна тя тихо. — Той беше част от всичко това. Обичаше книгите точно като нас. Живееше за литературата. Който и да го е убил, е имал план, обмислял го е дълго време. Има известна истина в това, което каза. Полицията смята, че убиецът е имитатор, че пресъздава случилото се преди двайсет и седем години в университета „Дюмант“. Жертвата е учен литературовед, на стената има кърваво петно на Роршах, из библиотеката на Майкъл са разхвърляни книги. Убиецът е разглеждал старите снимки от местопрестъплението, професоре. И ги е научил наизуст.
Млъкна и го загледа. Усещаше как мозъкът му работи, долавяше електрическия шум на мислите му. Беше най-гениалният и най-агресивният човек, когото познаваше. Улавяше се да мисли за него в странни часове, да си припомня курса, търсенето на самоличността на мистериозния писател и тайните за престъпленията на професора, които тя щеше да разгадае.
— Моля те — каза тя. — Трябва ми отговор.
— Само един въпрос.
Алекс чакаше. Припомни си лицата на мъжете от сутринта. Видя два образа, на ректора и на детектива, замъглени от ужаса в домашната библиотека на Майкъл Танър. Знаеше си, че и тя носи същите рани.
— Каквото кажеш — отвърна тя.
Доктор Ричард Олдис се наведе към нея.
— Разкажи ми пак как откри, че съм невинен.
3
Двайсет и четири часа по-рано Алекс Шипли влезе в лекционната зала и всички притихнаха. Взираха се в нея както винаги. Тук се носеха много слухове за Шипли. Беше висока, стройна, красива, изключително умна и много взискателна към студентите си. Лекциите й бяха сред най-популярните в университета и често на тях можеха да се видят подпрени до стените студенти, като на опашка за рок концерт. А пък точно този курс — „Почеркът на фалшификатора: Литературните измами на 20-и век“ — беше истински хит и утвърди името й на млад харвардски преподавател.
Бе облечена в права пола до коляното, защото се затопляше, и тънка плетена жилетка, която майка й беше пратила от Върмонт. Никога не носеше чанта, защото въпреки възрастта си с този аксесоар изглеждаше съвсем като студентка. На шефа на катедрата по сравнително литературознание д-р Томас Хедли само това му трябваше, за да започне да се държи с нея като дете, което трябва да е зад банките.
В ръцете й имаше няколко листа прозрачно фолио и само една книга. Подвързан с кожа том, с метални нишки на гръбчето, които блестяха под светлината на лекционната зала. Това беше романът шедьовър на Пол Фолоус — „Спиралата“.
— Какво ще правите тази вечер, доктор Шипли?
Алекс вдигна поглед към студента, който й бе задал този въпрос. Антъни Нийл III. Седеше на един от средните редове със самодоволната усмивка на разглезено богаташче. Край него бяха насядали приятелчетата му и се криеха зад дебелите си антологии.
— Ще работя по превода си на Камю — отвърна тя спокойно. — Знаете ли френски, господин Нийл?
— Tu as un corps parfait3 — каза момчето.